Бен отново поклати глава.
— Просто ми хрумна тази мисъл, очевидно глупава. Знам, че си наясно, но се намираме под огромно напрежение и ако някой от вас намери някаква част от главния код, която е „замърсена“ по някакъв начин, изолирайте я, копирайте я и чакайте да се върна. Става ли?
— Ами, да… разбира се. И бездруго щяхме да го направим.
Бен излезе от лабораторията, а Джийн се върна при главния стенд за тестване.
— Какво става? — попита един от другите програмисти.
— Честно ли? Мисля, че Бен превърта.
Краткото пътуване до секретния хангар, където бе прибран гълфстрийма на „Юниуейв“ отне по-малко от пет минути, но за да мине през пропуска бяха необходими още петнайсет, тъй като името Бен Коул не бе вписано в одобрения списък за този ден и час. Наложи се първо Линдзи, а сетне и Джо Дейвис да се намесят по телефона, за да одобрят устно посещението му, след като установят защо трябва да бъде там.
— Просто искам да проверя една теория за програмирането — обясни Бен.
— Да, Бен — отвърна Джо Дейвис, — но нали след всеки полет сваляш главния твърд диск и го отнасяш със себе си. Там няма какво друго да се гледа.
Бен погледна към служителите от охраната и се усмихна, извъртя очи, за да покаже съпричастност в борбата с бюрократичната машина.
— Джо, аз мога да ти задам същия въпрос, но в обратен ред. Има ли нещо, което не бива да виждам?
— Не. Не, разбира се.
В тона на Дейвис прозвуча колебание, но Бен не го забеляза.
— Е, аз съм главният инженер по софтуера, Джо. В монтирания на борда компютър има софтуер и аз искам да го погледна. Защо това да бъде проблем?
— Не е, след като вече ми обясни — отвърна Джо. — Но трябва да се обаждаш предварително, Бен. А не да се появяваш изневиделица. Това изнервя служителите ни по безопасността.
Гълфстриймът бе наскоро измит и блестеше под светлините на хангара без прозорци. Бен влезе и се качи в самолета, спря се да погледне вляво към сложната машинария в кабината. Гълфстриймът някак си бе възвърнал онази вълнуваща дружелюбност — изглеждаше такъв, какъвто го бе смятал винаги, а кошмарът от неуправляемото снижаване преди две нощи сякаш изобщо не се бе случвал.
Върху седалката на втория пилот бяха разтворени инструкции, а креслото на първия пилот бе изтеглено максимално назад.
Сигурно е заради Т-образния лост — помисли си Бен и погледът му се стрелна вляво от педалите на командира, където би трябвало да бъде ръчката за аварийно изключване. Чу гласове в хангара и забързани стъпки, които очевидно наближаваха входа на самолета.
Добре, имаше следи, че са монтирали нещо ново — ръчната система за изключване, която физически щеше да прекрати връзката от автоматичното управление, ако компютърът отново даде погрешни команди. Успокояващо бе да види малката дръжка, а знаеше, че и пилотите щяха да бъдат благодарни, че ще имат начин да разкарат от гърлата си силиконовите лапи на компютъра, ако нещо друго се повреди.
Стъпките идваха откъм входната стълбичка на самолета зад него и Бен ги чу, без да им обръща внимание: погледът му не се откъсваше от инженерните чертежи върху креслото на втория пилот. Очевидно бяха инструкции за монтажа на Т-образната ръчка за аварийно прекъсване на връзката. Думата „копие“ бе отпечатана върху левия горен ъгъл на по-обемистия пакет с документи, но имаше и друга отпечатана дума, която той не можеше да види добре.
Бен чу, че някой се качваше по стълбичката, когато посегна и разлисти най-горната страница, за да погледне по-добре в документацията.
— Има ли някой тук? — чу се глас от входа.
— Да. Бен Коул. В кабината съм.
Як мъж с тревожно изражение приближи зад гърба му и се наведе, за да грабне инструкциите от креслото на втория пилот.
— Някакъв проблем ли има? — попита Бен и се изви, за да погледне мъжа в очите.
— Не. Просто съм оставил тези… документи по поддръжката тук — отвърна онзи.
— Казвам се Бен Коул и съм главен инженер по софтуера. — Бен се изправи и протегна ръка.
— Ъ-ъ-ъ… Дон Бросърд — каза мъжът и с неохота премести книжата в лявата си ръка, за да поеме ръкостискането.
— От поддръжката ли сте?
Бен забеляза, че Бросърд повдигна вежди. Той кимна, но погледът му се стрелна към изхода, очевидно му се щеше да хукне и да избяга.
— Да. Извинете… имам… съвещание — и посочи вратата на хангара в дъното.