— Разбирам, но преди да тръгнете, нека ви задам един въпрос за ръчката за аварийно изключване, която току-що сте монтирали.
Бросърд кимна:
— Да?
— В действие ли е вече тя, изпробвахте ли я?
— Сигурен съм, че… каквото е трябвало да бъде направено, е направено. Ще трябва да попитате за това шефа по поддръжката. Аз само трябваше да взема тези книжа.
— Значи не участвате в монтажа?
— Не, ако вече е приключил. Извинете ме, господин Коул, но трябва да бягам. Радвам се, че се запознахме.
Бен го изгледа как слиза по стълбичката и бърза да излезе от хангара, след което се върна в спартанския салон и направи серия от тестове на компютрите в търсене на „заблудено“ копие на главната програма на „Бумеранг“.
След час, преминал във внимателно търсене, стана очевидно, че усилията му са напразни. Бен се изправи и пое към входната вратичка в носа на самолета, представи си последния изпитателен полет и се запита дали двамата пилоти щяха да са в състояние да издърпат новата Т-образна ръчка достатъчно бързо, ако програмата отново се побърка. Беше достатъчно видна и голяма, за да бъде обхваната лесно с ръка и съдейки по сложните инженерни чертежи, които бе видял, очевидно бе и добре проектирана.
Нещо от плановете се бе набило в паметта му, но не можеше да се сети какво точно. Огледа се да види дали някой го наблюдава, но хангарът изглеждаше празен. Наведе се и влезе в кабината, воден от любопитство и реши да седне в удивително удобното кресло на командира, без да сваля поглед от червената Т-образна ръчка.
Лявата му ръка обхвана студената метална маса на червения лост и той разсеяно се запита каква ли сила се изискваше от това специално монтирано устройство, за да освободи сервокабелите на автоматичното управление някъде долу, в търбуха на гълфстрийма. Дръпна леко ръчката, за да прецени съпротивата й, напълно неподготвен за ответната й реакция. Тя излезе съвсем лесно и остана в ръката му, повлякла подире си парче кабел.
Бен вдигна ръчката пред очите си, изпитал за миг угризение, че е повредил нещо, което не биваше да пипа, преди да се сепне и да се досети, че кабелът бе свободен поради една-единствена, много важна причина — той изобщо не бе скачен.
Набута кабела обратно и върна дръжката на мястото й, а после си спомни срещата си с напрегнатия мъж от поддръжката, който очевидно се опитваше да измъкне нарежданията за инсталирането на Т-образния лост, преди Бен Коул да ги открие. Линдзи му бе обещала, че устройството ще бъде монтирано, ала ако инсталацията бе приключила, това бе макет, фалшиво устройство, само за показ.
Върху титулната страница на документацията, която Бен бе видял, бе отпечатана дума, която той се опитваше да си припомни, като се питаше едновременно дали не се поддава на растяща параноя, или реалността го убеждаваше, че въпросната дума бе „отменена“. Ако бе така, значи Линдзи го бе излъгала.
Измъкна се от креслото и едва не падна по стълбичката от бързане да напусне хангара колкото е възможно по-скоро. Отвъд пътя до телефонната централа на базата имаше паркинг, той намери място там и паркира, остави двигателя да работи и се опита да обмисли все по-заплитащата се загадка.
„Нима ме следят? — запита се той и се огледа. — Защо ще ме лъжат за аварийния прекъсвач? А може би инсталирането му просто още не е приключило? Не. Ако не бе приключило, защо ще изпращат един изнервен човек от поддръжката, да изнесе плановете?“
Спомни си как бяха забавили допускането му до хангара на гълфстрийма и подозренията му се засилиха.
„Дейвис! Той се опита да ме уговори да не се качвам на борда, защото не е искал да открия, че са отменили монтажа. Дейвис и Линдзи са замесени заедно в тая работа, но имат ли нещо общо с фалшивите редове от кодовете и тяхното изчезване?“
В мислите му отново изплува усмихнатото лице на Линдзи, заедно с много приятния спомен за косата й, галеща лицето му предишния ден, за онази възбуждаща вълна на женственост, която сега му изглеждаше отвратително нелепо — тя просто го бе използвала. Почувства се предаден и безпомощен.
Той извади клетъчния си телефон и набра номера на лабораторията.
— Аз… наистина се чувствам отвратително, Джийн — започна Бен, опитвайки се да звучи естествено. — Ако нямате наистина сериозна необходимост да се върна, за да видя нещо ново, мисля да си ида у дома и да си легна.
— Прибери се, Бен. Няма нищо ново, за което да говорим.