— „Чарлис“ ли? Къде се намира?
„… не ме разбирай погрешно, мисля, че те бива…“
— „Чилкут Чарлис“ до Спенърд. Къде другаде човек може да попадне на един хубав бой и кръчма с талаш по пода?
„… И за какъв се мислиш ти бе? За Елвис Пресли или що?“
— Бен? Нали не си затворил?
— Не, Нелсън. Просто…
— Нещо те яде. Веднага разбрах. Качвай се на колата и ела да ме вземеш. Моята кола е в сервиза.
Бен обаче много добре знаеше, че колата на Нелсън бе в сервиза през последните десет години, което означаваше, че е на трупчета, откакто на един отвратен съдия в Анкъридж му бе писнало да го съди за шофиране в пияно състояние и го бе превърнал в редовен клиент на такситата, тъй като му отне завинаги шофьорската книжка.
— Добре. Тръгвам, Нелсън.
„… няма значение. Това не ме вълнува!“
Нужни бяха по-малко от двайсет минути, за да спре пред прочутия бар. Нелсън вече чакаше на тротоара, качи се, обгърнат от миризма на фъстъци и бира и посочи на запад.
— Завий обратно. Давай към езерото Спенърд.
— Защо?
— Трябва да излезем с лодката.
— Нелсън, ти да не би да имаш лодка?
— Разбира се, че имам. Обръщай обратно.
Смениха посоката и паркираха в източния край на езерото, на тревист бряг, където една очукана дървена гребна лодка се полюляваше, завързана с верига за едно дърво.
— Ей, с това нещо не излизам никъде.
— Кое нещо? — попита Нелсън и погледна в посоката, в която сочеше Бен. — О, разбира се, че няма. Аз — също.
— Тогава… къде е лодката ти?
— Ей там, вътре — отвърна Нелсън и се запъти към стария склад за уреди, леко килнат на метър и половина от водата.
Няколко секунди се занимава с катинара, дръпна скърцащата врата и извади отвътре нещо, което приличаше на голяма синя брезентова чанта. Измъкна от нея нагънатата найлонова маса, дръпна едно въженце и се отдръпна, докато надуваемата лодка придобиваше формите си.
— Спечелих я преди две години — рече гордо Нелсън, като сочеше лодката. — Първото нещо, което изобщо съм спечелвал. А тази година ставам на петдесет и девет години.
— Наистина ли?
— Или на петдесет и шест. Не съм много сигурен. Понякога съм на двайсет и осем.
Бен заключи колата и бързо се спусна в двуместната лодка, взе едно от алуминиевите гребла, предложено му от Нелсън, и следвайки указанията му, загреба.
— Трябва да се придържаме към брега, за да не ни налети някой самолет — рече Нелсън и кимна към един хидроплан „Чесна 180“, който тъкмо се засилваше да излети от езерото.
— След колко време ще мръкне? — попита Бен.
— След около час, мисля.
Завиха леко и навлязоха в тихи води, Нелсън прибра греблото си и се обърна.
— Добре, Бенджамин. Какво искаше да ми кажеш?
Бен се засмя.
— Кое те кара да мислиш, че искам да кажа нещо?
— Познавам те, Бен Коул. Както биха рекли хората от моя народ, ти имаш добро сърце и то ти тежи.
Бен се усмихна отново.
— А вие, сър, сте много проницателен.
— Освен това пея хубаво, но от това никога не съм бил сит. А сега ми казвай. Чичо доктор те слуша.
— Има много неща, които не мога да ти кажа, заради мястото, на което работя.
— Знам. Продължавай.
Бен му разказа как се е опитвал да открие проблема в голяма компютърна програма, която е написал, как намерил доказателства за саботаж, които после били изтрити. Избягваше подробностите, премълчаваше всичко, което би могло да бъде тайна, но дори споменаването за евентуален черен проект пак можеше да му донесе огромни неприятности. Забранено бе „да се разпространява наляво и надясно“ свръхсекретна информация.
Отначало говореше тихо, но после се разпали, когато стигна до предателството на една жена, която харесвал, макар тя да му била началник; за шока от осъзнаването, че някой или някаква група иска да провали проекта; и за истината, че ако предишната вечер бяха извършили изпитателния полет, навярно никога повече нямаше да се върне у дома.
— Може би такава е съдбата ми, Нелсън — рече той след дълга пауза. — Може би е време да се присъединя към Лайза, нали разбираш? Бог ми е свидетел, че използвах работата си като претекст да не живея повече.
— И да не излизаш с жени.