И отново усети как по гърба му пробягаха леките тръпки на страха. Клекна и опипа калните вдлъбнатини. Ръбовете им бяха меки, но това не значеше нищо. Не намери други отпечатъци, а и по бетонната пътека нямаше кални следи.
Задната и страничните врати бяха заключени, а огледът под всеки от прозорците не разкри нищо. Бен се върна пред входната врата, влезе в коридора, изключи алармената система и провери дали нямаше данни за предишни прониквания или подадени алармени сигнали. Последното записано събитие бе излизането му и включването на системата.
„Стига толкова — заключи гой. — Може би просто ме обзема параноя.“
Потупа набързо Шрьодингер по главата и отиде направо при компютъра си, за да зареди отново програмите, които бе скрил, потискайки нетърпението си, докато очакваше да види дали променените компютърни файлове още бяха там.
„Слава богу!“ Безкрайните редове компютърни кодове изскочиха на екрана точно такива, каквито ги бе записал. Мълчаливо свидетелство, че не бе сънувал.
„Точно пред мен, значи?“ — припомни си той думите на Нелсън. — „Може и да е прав. Нямах време да проуча напълно тази работа.“ Помисли няколко минути, преди да екипира на ум методичен начин за изследване на хилядите редове мистериозни кодове. Първо ще търси списъци, след това — шаблони, а ако не сполучеше, имаше още маса други неща, които можеше да опита, за да разбере какво точно бе замислил авторът им.
Бен набра командите за рутинното търсене и натисна клавиша „Enter“. Търсенето започна и по екрана заблещукаха пробягващите числа. Бен тъкмо се канеше да се изправи, когато върху екрана светна надпис: „Търсеният списък е намерен“.
Появи се номериран списък, който бавно се разгръщаше, докато компютърът превеждаше кода му на английски — представляваше пълен списък на повечето от авиокомпаниите в Северна Америка с двубуквените им идентификационни кодове и, както изглеждаше, с регистрационните и серийните номера на всеки самолет в съответната въздухоплавателна флотилия.
„Какво по дяволите бе това?“ — замисли се Бен, докато разлистваше списъка. Това бе военна програма. Защо в една военна компютърна програма ще фигурират гражданските авиолинии? Но си спомни, че изследваше неразрешено допълнение към главната програма.
Потисна мисълта за по-зловещи възможности, стана и отиде в кухнята, за да си свари спокойно кафе, докато компютърът продължаваше рутинното си търсене.
Още мелеше кафето, когато в съзнанието му изведнъж изникна един откъс от разговора в надуваемата лодка на Нелсън. Той вдигна пръст от копчето на кафемелачката и в кухнята отново се възцари тишина. Чуваше тихото мъркане на твърдия диск на компютъра в кабинета, а мислите забучаха глухо в главата му. „Чакай, чакай… Нелсън каза нещо за заключване на компютъра… за блокиране на програмата. Как, по дяволите, би могъл да се сети за това? Откъде би могъл да знае, че се занимавам с програмен проблем, който именно «заключи» компютъра по време на полет?“
Стори му се, че стаята леко се залюля. Първо — списъкът на авиолиниите, а сега пък това. Нима бе казал нещо, което да бе подсказало на приветливия жител на Аляска за случилото се преди два дни? Е, компютрите, разбира се, блокират непрекъснато. Но…
„Не може да бъде — заключи Бен. — Няма начин той да е знаел. Трябва да се е досетил от онова, което аз му казах.“
Осемнадесета глава
Четвъртък, ден четвърти
Секуим, щата Вашингтон
8:40 сутринта
Ейприл погледна часовника, когато забеляза прашната вихрушка в далечината. Към къщата се клатушкаше джип на пощенската служба.
— Нося писмо с обратна разписка за Арли Роузън — каза й раздавачът, опитвайки се да прочете какво пишеше на малката зелена картичка, прикрепена към официалното на вид писмо.
— Мога ли да се разпиша вместо него?
— Не, госпожо. Само господин Роузън може.
— Командир Роузън. Изчакайте тук — рече Ейприл, затвори вратата, зави към просторната кухня, където погледна по-внимателно писмото с нарастваща тревога. Беше от ФАА.
„По-добре аз да разпиша, отколкото веднага да го показвам на татко“ — реши тя, подправи подписа му и върна картичката на раздавача. Отнесе писмото отново в кухнята и седна на едно от високите столчета, доволна, че родителите й бяха още в леглото. Започна да го отваря, след това обаче реши да се обади на клетъчния телефон на Грейси.