— Татко?
Арли Роузън се обърна към нея и се опита с усмивка да прикрие отчаяното си изражение. На тезгяха имаше нещо и Ейприл усети да я бодва страх, като видя, че бе бутилка „Джак Даниелс“, слава богу — неотворена.
— Татко, какво правиш тук?
Той въздъхна — дълга, мъчителна въздишка и потупа с длан по тезгяха.
— Гледам стария си враг в очите, Ейприл.
— Тате, да не си намислил…
— Да пия ли? — довърши той и се засмя. Поклати глава, взе бутилката и я завъртя бавно. — Не, скъпа. Просто се питах защо онзи дребен негодник от ФАА ме ненавижда толкова много. Защото съм се преборил с бутилката преди десет години? Или защото съм прав, че не са го взели в гражданското въздухоплаване и затова търси отмъщение?
— Той се обади, татко.
— Кой?
— Харисън.
Тя му преразказа разговора и видя как чертите му сякаш се втвърдиха.
— Това не е вярно, нали, татко? Ти… не си ходил в онзи магазин за алкохол, нали?
Той въздъхна. Мина почти минута преди да отговори.
— Ходих, по дяволите. — Отново я погледна право в очите. — Майка ти ми е свидетелка за това, Ейприл. Алкохолът не бе за мен. Често посрещаме гости на самолета, когато сме в някое пристанище, а и аз възнамерявах да се видя с неколцина приятели, когато пристигнем в Ситка.
— Това няма да ни помогне, татко.
— Не съм пил!
— Всичко е наред, тате.
— Не, не е. Забрави това глупаво обвинение за пиенето, онова, което има значение, е, че репутацията ми бе току-що разстреляна, самолетът ми го няма, бих могъл да убия и двама ни, а дори твоето доверие е разклатено и…
Той махна с дясната си ръка във въздуха, сякаш се опитваше да се пребори с емоциите.
— Всичко е наред, татко — повтори Ейприл.
— Ейприл, аз съм стар пилот. Трябваше веднага да обърна назад. Трябваше да издигна самолета. Трябваше да видя онази мъгла, да получа по-добра метеосводка… да направя нещо, по дяволите! Аз съм командирът и нямам правото да допускам грешки!
— Тате, и ти си човек.
— Не! — рече той и насочи към нея показалец, очите му святкаха. — Не, не мога да се крия зад това, че и аз съм човек. Аз съм командир на граждански самолет. От мен се изисква да съм перфектен, или най-малкото да попреча на глупостта си да не… да не… — Арли запрати бутилката с бърбън върху бетонната стена, тя се строши с трясък, докато той довършваше изречението… — да не разбие самолета ми!
Тя се опита да му помогне да стане, но той вече бе скочил от столчето и излизаше от вратата, прекоси окосената морава към китка дървета на високия бряг, който гледаше към протока.
Ейприл остана загледана подире му, без да знае какво да стори. В ума й хаотично се мяркаха потискащи стари спомени: как намира празни бутилки от водка на най-невероятни места из къщата, преди той да се запише в програмата на авиокомпанията за лечение на алкохолизма. Но и тогава никога не бе подушвала в дъха му алкохол. Понякога е много трудно да бъдат засечени истинските алкохолици.
А сред многобройните бутилки, купени в Анкъридж, имаше и водка.
Деветнадесета глава
Четвъртък, ден четвърти
Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска
8:40 сутринта
— Какво е това? — Генерал МакАдамс посочи тъмната отметка върху радарния екран.
— Не съм сигурен, сър — отвърна сержантът. — Записът е от един от радарите на нашата ПВО.
— На мен ми прилича на бързо движеща се цел.
Сержант Джейкъбс, специалист по управление на въздушното движение на самолетите ауакс, който обикновено се занимаваше с това да насочва изтребителите и летящите танкери в правилната посока, приближи към екрана, почеса се по брадата, след което се обърна към човека, който управляваше проектора на течни кристали.
— Пусни го отново, Джим.
Картината отново оживя, тъмната отметка отново се появи, после изчезна и се появи отново в последователно въртящия се лъч на радара.