Някаква миризма, по-остра от пушека на дървата в огнището, атакува ноздрите й. Тя осъзна, че бе дим на пура и се обърна, за да види източника й — в другия край на канапето един мъж бе запалил дълга пура, като онези, пушени някога от Чърчил. Тя сбърчи неодобрително нос, но той или не гледаше към нея, или се правеше, че не забелязва.
„Този прилича на пилот“, помисли си тя. Невчесана пясъчноруса коса и къси щръкнали мустаци, както и ожулено кафяво кожено сако и мръсна, изпомацана с маслени петна грейка, която бе метнал небрежно върху съседен стол. „Това е типичният пилот от Аляска“, заключи тя, след като отхвърли идеята, че бе просто бездомник, промъкнал се покрай охраната на хотела. Халката на средния пръст на дясната ръка и скъпите ботуши, които носеше, донякъде смекчаваха цялостното впечатление.
Но в съзнанието й пурата бе фаталният недостатък.
— Извинете — рече Ейприл, след като не успя да се пребори с негодуванието си.
— Да? — отвърна мъжът, без да я поглежда.
— Ще имате ли нещо против да не пушите тук, моля?
— Да, госпожо — рече той, дръпна си още по-силно от пурата и бавно издуха дима. — Всъщност ще имам против да не пуша тук — ухили се той. Тя предположи, че е на около трийсет и пет години. Очевидно бе арогантен нахалник. — В крайна сметка тук е зоната за пушене — рече той. — Поради това са поставили и пепелници.
Ейприл се опита да скрие сконфузването си.
— Значи тук разрешават пушенето?
— Да, госпожо. Тук е Аляска. Ние тук не сме много добре политически ориентирани — ухили й се той, и разкри изненадващо хубави зъби, преди да всмукне отново от пурата.
Ейприл извъртя очи и се изправи, отдръпна се от камината и набра в клетъчния си телефон номера, който Грейси й бе дала.
— „Пъфин флаинг сървис“ — отвърна мъжки глас след второто иззвъняване.
— Обажда се Ейприл Роузън. Мисля, че госпожица Грейси О’Брайън е поръчала за мен днес чартър от Анкъридж до Валдес…
— Точно така, госпожице Роузън. Всичко е готово за вас.
— Ами добре, казаха ми, че пилотът ще ме чака във фоайето на „Ригъл Аласкън“, а аз не мога да го намеря.
— Знам със сигурност, че е там — рече мъжът и гласът му леко отекна в слушалката, което бе странно. Тя провери силата на звука, но всичко изглеждаше нормално.
— Говорихте ли с него? Къде точно е той?
— Ами, може да се каже, че съм говорил с него, защото той съм аз, а аз знам, че съм тук, и ви чакам. Аз съм вашият пилот.
— Вие сте тук?
— Да. Във фоайето.
Ейприл погледна към рецепцията, после към входа на бара и стълбището, но не откри нищо.
— Но къде сте? Не ви виждам.
— В този момент наблюдавам една много привлекателна дама, която ненавижда пурите. Говори по телефона си.
Този път ехото от гласа му в незаетото й със слушалката ухо отекна твърде силно, за да го пренебрегне, и Ейприл се обърна към камината. Мъжът с щръкналите мустаци се усмихваше, помаха й с пурата си и кимна към своя клетъчен телефон.
„О, страхотно!“ — помисли си тя, докато затваряше апаратчето. Изчака го да приближи, прие с неохота протегнатата му ръка, опита се да игнорира силната му хватка и леко загрубялата кожа на дланта му.
— Винаги ли се отнасяте с клиентите си толкова грубо? — попита тя.
Той се разсмя.
— Просто се позабавлявах малко. Името ви е Ейприл, нали?
— И госпожица Роузън ще свърши работа — отвърна тя с леден тон.
— Добре, нека бъде госпожица Роузън — каза спокойно той.
— Освен това няма да летя със заредено устройство за предизвикване на пожари. Ясно ли е? — рече тя и посочи пурата му.
— Това всъщност е „Куеста Рей“, номер деветдесет и две, но щом настоявате…