— Ей там е танкерният терминал. А от другата страна на залива е градът.
— От южната страна ли? — попита Ейприл.
Той кимна.
— Точно там бе натоварен „Ексон Валдес“, преди да влезе в историята.
— Разбрах.
— А там, в далечината пред нас, виждате ли онези разрушени постройки? Това е старият град Валдес, част от който потъна в морето по време на земетресението през 1964-та година.
— Къде е сега градът?
— Отзад вляво. Построиха го отново.
Макдърмът намали още газта, спусна елероните, като същевременно оглеждаше водната повърхност и търсеше признаци за вятър. Остана доволен, че духаше от запад и насочи уиджъна в тази посока, след което накара Ейприл да почне да чете инструкциите за снижаване и преди кацане.
Заспускаха се бързо към водата с отнета докрай газ. Макдърмът приключи с глисажа, даде газ и плавно спусна хидроплана откъм подветрената страна на града, върху гърба на една мързеливо носеща се вълна.
— Виждала съм и татко да го прави — рече Ейприл.
Скот Макдърмът кимна и я погледна.
— Невероятен терен, нали?
Забравила за миг неприятното им запознанство в Анкъридж, тя отвърна:
— Абсолютно! И кацането бе хубаво.
— Благодаря — рече той и даде още малко газ, за да изрулира бързо по тихите води към кея.
Там ги чакаше слаб възрастен мъж в изцапана с маслени петна грейка в защитен цвят. Държеше в ръце две вързални въжета. Завързаха самолета и Скот се обърна да помогне на Ейприл да излезе от кабината на леденостудения силен вятър.
— Вие трябва да сте господин Доблър — обърна се тя към мъжа на кея.
Той се усмихна, протегна ръка и рече с дрезгав глас:
— Е, щом трябва. Здравейте, аз съм Джим.
— А аз съм Ейприл. А това е… — понечи тя да каже, сочейки към Макдърмът, който тъкмо скачаше от носа на уиджъна върху кея.
Джон Доблър я прекъсна:
— Познавам твърде добре този дрипав морски вълк, Ейприл — рече той, ръкува се с Макдърмът и го потупа по гърба с другата си ръка. — Капитан трети ранг Макдърмът. Като командващ този кей ви разрешавам да слезете на него… въпреки че пропуснахте да поискате разрешение.
— Капитан трети ранг ли? — повтори Ейприл и потърси у Скот Макдърмът потвърждение, че би могъл някога да бъде военен.
— Не знаехте ли, че летите с отличен с множество награди пилот от самолетоносачите на ВМС? — погледна я Джим.
През ума й минаха няколко отговора в стил „Грейси“, но бе твърде объркана, а и в малцинство, за да ги използва.
— Не, не знаех.
— Мустаците ви подлъгаха, а? — попита Скот Макдърмът през смях.
— И те, заедно с други неща — отвърна Ейприл и неволно сложи ръце на кръста. После ги скръсти на гърдите си и пое дълбоко дъх.
— Къде можем да поговорим?
Доблър ги отведе в малък офис встрани от кея, в който централно място заемаше тумбеста печка. Вътре бе горещо и леко миришеше на дим от горящи дърва. Той свали грейката си, Макдърмът го последва и забеляза колебанието на Ейприл, която държеше бялата си пухена грейка и търсеше някое неомазнено място, където да я окачи.
— Ето тук — посочи пилотът една закачалка в далечния ъгъл. — Тази е чиста.
Тя му благодари, окачи грейката си и прие чашата кафе, докато се настаняваха около печката.
— Студеничко е при вас — рече тя, поемайки примесения с мирис на машинно масло аромат на бараката.
— Това си е направо горещина в сравнение със зимата — засмя се Джим и взе една подложка за писане. — И така, Ейприл, всичко, което знам засега е, че някакъв стар албатрос трябва да бъде изваден на около шейсет мили южно от тук.
Тя извади малкия си лаптоп и прочете последните географски координати, изпратени от N34DD, след което им съобщи фактите за катастрофата, забелязвайки с тревога колко пъти Джим поглеждаше към Скот Макдърмът със загрижено изражение.
— Какво има? — попита тя след поредната размяна на погледи.
— Моля?
— Двамата непрекъснато се споглеждате в стил „мисията — невъзможна“. Кога най-скоро можем да започнем да търсим самолета на баща ми?
Скот Макдърмът бе извърнал поглед.
— Ами първо ще трябва да видим дали ще ни е нужно екологично разрешение и…