Бен изпита нелогичен прилив на облекчение. Джеръд би могъл да бъде удивително ефикасен, помисли си той, но не би могъл да предотврати всички рискове.
— И така, какво да направя? — попита Бен.
— Работи и се дръж нормално, но бъди готов да попречиш на онзи… как му викаше?
— Променения код ли?
— Да. Направи така, че тази вечер той да не се качи заедно с теб на борда.
— Добре. Тази вечер ще отида по-рано на място.
— И нека те предупредя, че както вече си го почувствал, става дума за въпрос от най-секретно естество. Възможно е да имаме, поради липса на друго обяснение, враждебна „къртица“ в нашата собствена организация. Не е изключено.
— Какво? — попита Бен, явно разтревожен.
Джеръд вдигна ръка да го успокои.
— Онова, което имам предвид е, че не трябва да говориш по въпроса с абсолютно никого, независимо от допуска му до секретна информация, независимо от обичайната необходимост да знае. С никого от „Юниуейв“. С никого от ВВС. С никого у дома. Дори с кучето си.
— Имам котарак, или по-скоро мен ме притежава един котарак.
— Разбрано. Дори с котарака.
— Окей.
— Всъщност най-странното е, че съм абсолютно сериозен. Имало е случаи, при които на домашните любимци са били монтирали подслушвателни устройства, защото шпионите са знаели, че целите им си говорят с тях.
— Не се шегуваш, нали?
— Тц. Може да има „бръмбари“ и у дома ти, ако не са имплантирани по хирургичен път в котката или в каишката й. Виж какво, ще поговорим след няколко дни. Но само аз и ти. — Дан Джеръд се изправи и стисна ръката на Бен. — Ти постъпи правилно, докторе.
Бен излезе от кабинета на Джеръд и тръгна по коридора с хладното чувство на латентна вина. Изпита за миг желанието да се върне и да попита Дан Джеръд дали името Нелсън Улоквит му говори нещо, но бързо го потисна.
След като си тръгна, Дан Джеръд постоя известно време на вратата на приемната си и го проследи как изчезва зад ъгъла, запътен към лабораторията си. Джеръд погледна часовника си, леко изненадан, че вече бе 4:15 следобед. Предстоеше му да свърши маса работа до осем и тази мисъл го накара бързо да се върне в кабинета си. Затвори вратата и реши да направи проверка за тайни подслушвателни устройства, преди телефонните разговори, които възнамеряваше да проведе.
Коул се оказа по-проницателен, отколкото го бе смятал първоначално.
Двадесет и трета глава
Четвъртък, ден четвърти
На 63 морски мили южно от Валдес, Аляска
Късният следобед
— Тези вълни изглеждат огромни! — възкликна Джим от втората редица седалки, докато Скот Макдърмът стискаше щурвала на малкия груман на минимална скорост и търсеше най-подходящия гребен, върху който да се приводни.
Той погледна Ейприл и се усмихна.
— Това не е малко предизвикателство за птичка от този сорт — при това самият ни корпус е лодка — но я си представи какво е да кацнеш в открито море с нещо от типа на малка чесна с поплавъци?
— Не мога — рече простичко тя, тъй като не искаше да обсъжда проблема. Изпитваше истинска, вътрешна потребност да не откъсва поглед от гонещите се пред тях вълни, стиснала в мъртва хватка дръжките на креслото на втория пилот, което заемаше. Да се занимава с дискусия, надхвърляща рамките на въпроса за самото им оцеляване, точно в този момент й се струваше непосилно…
Ейприл знаеше, че Скот Макдърмът се опитва да я впечатли. Това бе незряло усилие, но той очевидно още бе в плен на хлапашкото „Здрасти, момичета, аз пък летя с реактивни самолети!“ — което предполагаше в ответ задължителни изблици на женско обожание.
— Окей, ето тази вълна ми се вижда подходяща — рече Скот и заработи с кормилата, за да плъзне уиджъна с няколко градуса по-наляво. — Не — каза той миг по-късно и бързо дръпна ръчките за газта над главата си. Самолетът рязко дръпна нагоре, за да избегне вълната, която неочаквано се разпука в бяла пяна и мина толкова близко под тях, че Ейприл помисли с уплаха дали седалката й няма да се намокри.
Отново застанаха над гребена на една вълна, този път не толкова висок, колкото предишния.
— Това ли са ти вълните, метър и половина високи? — изрева Джим. — На мен ми се виждат поне триметрови!
— Не, в рамките на поносимото са — отвърна Скот. — Ето, слизаме!
Този път той улучи точното положение, което търсеше, бутна щурвала напред точно толкова, за да спусне корпуса на уиджъна върху гребена със скорост малко по-висока от седемдесет мили в час, като в същия момент натисна педалите за ляв завой. Самолетът се понесе с вълната, докато той, отнел газта, изчакваше летящата лодка да премине от полет в плаване, след като корпусът се остави да бъде погълнат от водата и двата понтона на крилете да я докоснат.