— У-и-и-и-и! — извика той и екзалтираният му вик накара Ейприл да извърти очи.
Тя бавно започна да осъзнава, че бе оцеляла. Всичките й кацания като пилот на хидроплан бяха върху гладка вода, с едномоторни самолети с високо вдигнати криле и поплавъци, което означаваше, че еднометровите вълни й се виждаха като планини.
Скот намали до минимум оборотите на двигателите и провери местоположението им по GPS-a, насочвайки самолета на север.
— Намираме се на две мили северозападно от координатите, които ми даде — рече той, разгърнал картата. — Точно където исках да бъдем.
Тя кимна, беше се съгласила, че албатросът сигурно бе паднал в рамките на шейсетте секунди след последното излъчване на малката си спътникова система за проследяване, а при 140 мили в час това означаваше, че бе изминал малко повече от две мили.
— С какво мога да ти помогна? — попита тя.
— Иди отзад и отвори главния горен люк. Стартирай малкия генератор и стой там да включиш кабелите на видеото.
Тя се измъкна от креслото на втория пилот и мина ребром към него, като си даваше сметка, че Скот Макдърмът щеше да се наслади на фигурата й в прилепналите дънки, с които се бе преоблякла. Беше навлякла дебел син пуловер върху бяла блуза и бе сменила красивата си бяла грейка с добре подплатено кожено яке. Джим бе настоял да й даде една омазнена работна грейка и при свирещия в кабината студен вятър тя изпита удовлетворение, че се бе съгласила.
Скот я изчака да иде отзад, след това се наведе и отвори носовия люк, докато Джим вадеше подводната видеоапаратура от пластмасовия й контейнер и я свързваше. Подаде камерата напред и се приготви да развие стометровия кабел-въже.
След десет минути Скот бе отново в пилотското си кресло, докато Джим стоеше до отворения носови люк, а Ейприл се настани на мястото на втория пилот с цветен монитор в скута. Стабилизираната камера започна своето пътешествие на влекало над дъното.
Скот даде съвсем малко газ, за да поддържа три-четири възела скорост по данните на GPS-a и пое курс североизток. Телевизионната камера висеше на около метър и половина над дъното на седемдесет и пет метра дълбочина, опашните й перки поддържаха стабилна кутията й, а с джойстика, който Ейприл държеше, обективът можеше да се върти наляво и надясно. Платформата на камерата бе снабдена с мощен прожектор, чийто лъч пронизваше мастилената, студена бездна.
На екрана се появиха скали и водорасли, стрелкащи се риби и сепнати раци, които бързаха да избягат в мрака. Малка тигрова акула премина пред камерата и изчезна с едно почти ядно махване на опашката си, след което на екрана се появи огромен калкан.
— Джим, този калкан трябва да има четирийсет кила — извика Скот.
— По дяволите — отвърна Джим. — Сега пък огладнях, а на борда нямаме стюардеса.
Студеният морски въздух нахлуваше през носовия люк, преминаваше през кабината и излизаше от задния люк и Ейприл бързо измръзна. Опита се да се загърне по-плътно с грейката, вдигна ципа на долната й част, вдишвайки свежия морски въздух.
Слънцето бе паднало вече много ниско над югозападния хоризонт, огненото му кълбо бе потънало в шепите на хълмовете на остров Монтагю на запад. Странно е, помисли си тя, че само преди три дни майка й и баща й са можели да загинат точно тук, където тя плаваше сега. Странно бе да си помисли, че се бе събудила в Секуим само преди петнайсет часа, без да възнамерява да ходи в Аляска, камо ли да попадне във водосамолет, от който се опитваше да зърне останките на потъналия албатрос. Беше направо нереално, че N34DD се намираше в мрака някъде под тях. И тя започна бавно да осъзнава колко трудно щеше да бъде да го открият.
— Колко време мислиш, че ще можем още да търсим, преди да трябва да отлитаме? — обърна се Ейприл към Скот, чийто поглед бе вторачен към хоризонта вдясно.
— Около два часа. Не искам да излитам по тъмно — отвърна той и се наведе под таблото. — Ей, Джим, какво е според теб онова корабче на деветдесет градуса вдясно?
— Къде? — попита Джим. Гласът му сякаш идваше отдалеч, макар че бе застанал в носовия люк само на седемдесет сантиметра пред предните стъкла на кабината. — Не мога да те чувам добре тук.