— Изненадан ли си, Мак? — попита Касиди, след като се върнаха в кабинета му.
— „Поразен“ е по-точната дума, Лу. Очаквах, че ще разполагаме поне с един месец за първото инсталиране, но да бъдат монтирани петдесет устройства през следващите десет дни?
— Заповедта идва направо от Овалния кабинет, Мак. Можем ли да се справим?
Мак кимна.
— Ами, да… във физически смисъл. Плановете отпреди известно време изискваха да имаме готови черни кутии, на които да бъдат монтирани само последните платки и твърди дискове за окончателна инсталация.
— Много предвидливо. Все още съм силно впечатлен, че сте свели всичко до такава промишлена простота, година преди да се тестват всички под компоненти.
— Благодаря. Паралелните усилия на „Райт-Патерсън“ бяха насочени много ефективно. Последните ми данни сочат, че хардуерът е монтиран на цялата флотилия от С-17, на сто и осемдесет С-141 и на всички действащи С-5.
Касиди кимна.
— Остава просто да се мушне платката и дискът, да се включи кибер-блокът и системата става действаща.
— С кодове, толкова сигурни, колкото и тези на президента за изстрелване на ядрени ракети.
Касиди отново кимна.
— Мисля, че ще е най-добре същата проверена служба, която се занимава с ядрените кодове, да избере кодовете и за „Бумеранг“. Купуваш от едно място с доказана сигурност.
— А готови ли сме за бомбардировъчния флот? Наистина ли искаме да го направим?
Касиди поклати глава.
— Не. Планираме друга система, за която не е необходимо да знаеш.
— Тъй вярно, сър — отвърна Мак, доволен, че не му бе възложена импулсивно още една тежка отговорност.
Касиди се наведе напред.
— Мак, между другото там, горе, наистина свършихте добра работа.
— Благодаря.
— Кога се връщаш в Анкъридж?
Мак кимна.
— Веднага. Имаме да изчистим някои проблеми, включително и да проведем заключителния изпитателен полет, но, в общи линии, ще се справим.
Касиди го изпрати до вратата, Мак взе адютанта си, който чакаше в приемната и двамата поеха по лабиринта от коридори в построеното наново западно крило на Пентагона, което бе ударено по време на атаките от 11 септември.
В един момент подполковник Андерсън го улови за ръкава.
— Сър? Колата ще ни чака до северното крило.
— Аз ще пътувам с друга кола, Джон.
— Сър?
— Ти вземи колата, която си поръчал. Аз ще взема другата.
— Окей, значи ще пътуваме в различни коли.
— Аха — отвърна Мак, донякъде развеселен от изражението на объркване, което Андерсън се опитваше да скрие.
— Ако това има значение, сър, тази заран се къпах и използвах дезодорант.
— Най-сетне! — пошегува се Мак. — Но въпреки това не можеш да дойдеш с мен.
— Слушам, сър. Но предполагам, че за това си има основателни причини — рече Андерсън.
Мак го спря и сложи длан върху рамото му.
— Не. Има абсолютни причини. Вземи колата си, Джон. Ще се видим на борда на самолета. — Той понечи да се обърне, ала погледна отново подполковника. — Джон, шегувах се. Всъщност отивам до Националното гробище „Арлингтън“ да се поклоня пред гроба на един стар приятел, когото изгубих отдавна.
— Разбрано, сър. Извинете, че бях толкова настоятелен.
Мак изгледа как адютантът му се отклонява в правилната посока, след това излезе на алеята във вътрешния двор, където го очакваше шофьорът му. Колата без обозначителни символи веднага се включи в оживения трафик около Пентагона и плавно се понесе с все по-висока скорост на север. След няколко минути спря пред един заден вход към Националното гробище „Арлингтън“. Пазачът провери документите, които шофьорът представи, и им даде знак да продължат.
По време на своята кариера Мак бе посещавал „Арлингтън“ много пъти. Любимото му място бе домът на Робърт Лий — резиденцията „Къртис-Лий“, ала всъщност винаги бе търсил благоговейната анонимност, която обгръщаше „Арлингтън“.
— Пристигнахме, сър — обяви шофьорът.
— Благодаря ти. Знаеш къде да ме чакаш, нали?
— Тъй вярно, сър.
Мак свали фуражката си и облече лек, цивилен шлифер, за да скрие всички отличителни знаци на униформата.