— Чакай малко… задръж — отвърна през смях младата жена. — Това бе моя реплика.
— Какво искаш да кажеш с това „моя реплика“?
— Когато бях малко момиченце…
— Ти още си малко момиченце.
— Тате! Когато започнах да излизам с момчета с автомобили, ти ме накара да нося със себе си клетъчен телефон. И аз те обвиних, че искаш да ме шпионираш.
— Да бе, така е, права беше. Ние те шпионирахме. Тогава се скъсваше да излизаш с момчета.
— Не, татко, ти каза, че телефонът бил за спешни случаи.
— И ти ми повярва?
— Да, защото беше прав.
Арли Роузън тогава се обърна към майка й, която едва се сдържаше да не се разсмее.
— Рейчъл? Дъщеря ни си признава, че баща й е бил прав за нещо. Запомни този миг и след това я прегледай. Тя очевидно е болна.
— Тате…
Тогава той се усмихна на Ейприл, посребрената му коса обрамчваше загорялото лице и той изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един надежден командир на боинг-747. Сетне поклати победен глава.
— Е, добре, щом ще се чувстваш по-добре. Само без камери или микрофони вътре, които да ни подслушват какво правим.
— Не се безпокой. Системата само ще съобщава позицията ви.
— Позицията ли? — повтори той. — Коя? Мисионерската, кучешката, или…
Рейчъл Роузън го плесна по рамото, след като видя как Ейприл се изчерви силно.
— Виж сега… — каза тя, търсейки думите, — това не са изрази, които съм очаквала да чуя от баща ти.
Ейприл се изкикоти при спомена за този шеговит разговор. Изчака компютърът да докладва последните данни за географската дължина и ширина на водосамолета „Груман албатрос“ на Роузънови и погледът й спря върху малката видеокамера върху монитора. Неколцина от приятелите й вече също използваха камери и се радваха на възможността да могат да се виждат, когато си говорят в Мрежата, особено най-добрата й приятелка Грейси в Сиатъл, на 150 мили разстояние. За жалост тя на няколко пъти бе оставила камерата си включена в Интернет и веднъж ужасена установи, че бе предавала цял ден и се бе превърнала, без да ще в много популярно уеб шоу. Изключи притеснена веднага, когато един малък брояч на екрана гордо й докладва, че почти десет хиляди сърфьори в Мрежата се бяха включили, за да я гледат как се разхожда из апартамента си. Камерата дори „виждаше“ леглото й „от птичи поглед“, от което притеснението й още повече се засили.
Картата на света вече се бе появила на екрана, след това превключи на по-близък план и показа Аляска. Появи се маршрутът на албатроса от Япония предишната седмица, всички спирки бяха отбелязани с малки флагчета. Поредицата от сини точици на координатите им показваше, че бяха летели покрай ръкава Търнагейн и бяха прекосили малкия планински хребет край Уитиър, преди да поемат курс към…
„Но какво е това?“
По гърба й пробягаха ледени тръпки. Сините точици не продължаваха до Ситка или Джуно, нито до останалите места, които възнамеряваха да посетят. Вместо това те се простираха на югоизток в продължение на почти сто мили, минаваха покрай малка точица суша, наречена остров Мидълтън, след което завиваха на югозапад към Валдес. Последната точица се намираше някъде южно от входа на залива Принц Уилям и района на Валдес, на около шейсет мили в океана.
Тя увеличи изображението върху екрана и нареди на програмата да покаже времето на изпращане на всяко съобщение.
„Навярно още са във въздуха“ — помисли си тя.
Но последното съобщение бе от предишната нощ. В 10:13 часа вечерта местно време, се намираха в полет със скорост 140 мили в час на височина около трийсет метра с курс 320 градуса, след което малкият предавател бе замлъкнал.
Ейприл се облегна назад и се опита да потисне обзелите я тревоги. Съществуваха милион възможни невинни обяснения. Самото предавателче би могло да се повреди. Може да са имали повреда в електрическата система на самолета. Тя знаеше, че дори в такъв случай биха могли да продължат да летят и да кацнат безопасно, но нали координатите им сочеха открито море? Баща й винаги казваше, че за един хидроплан кацането в открито море е най-трудно и опасно.
„Нещо не бе наред.“ Ейприл се наведе напред, грабна телефона и закрачи из стаята, навик, който винаги разсейваше Грейси. Набра номера на сателитния телефон на родителите си от системата „Иридиум“ (знаеше го наизуст) и зачака пиуканията и прещракванията да свършат и да се превърнат в сигнал за звънене.
— Няма връзка с клиента на „Иридиум“, когото току-що потърсихте — прозвуча напевно отговорът. Тя изключи връзката и опита отново, но резултатът бе същият.