Мигновено забравила за изкушението на кафето и закуската, тя се обърна към компютъра, потърси данни за регионалното поделение на Федералната авиационна асоциация (ФАА), набра получения номер и мина през няколко служители, докато получи едно твърдо „не“.
— Нямаме никакви данни, госпожице… Роузън?
— Да. Ейприл Роузън.
— Нямаме данни за каквито и да било инциденти през миналата нощ, нито за сигнали за помощ, дори от автоматични аварийни радиобуйове.
— Но щяхте да знаете, ако такива сигнали са били получени, нали?
— Ами, някой все щеше да знае. Казвате, че става дума за стар албатрос, нали така? Те лесно могат да се приводнят там.
— Знам, но…
— Нали затова са ги произвеждали за ВМС. Не са толкова ефективни в открито море, като старите PBY „Каталина“, но въпреки това могат да се справят. Бреговата охрана ги използва години наред…
— Извинете — Ейприл нетърпеливо прекъсна тирадата.
— Да?
— Баща ми винаги регистрира план за полета. Имате ли данни за неговия полетен план и за маршрута му?
— ПВО или ППУ?
— Той е… командир на пътнически самолет. Много опитен. Мисля, че обикновено планът му е ПВО — полет по визуални ориентири — защото летят съвсем ниско.
— Добре. Задръжте така, ще проверя.
Тя остана на изчакване, няколко минути по-късно мъжът отсреща се обади отново.
— Госпожице Роузън… Ейприл… баща ви очевидно не е регистрирал план за полета. От управлението на полетите в Анкъридж ми казаха, че в компютъра им няма нищо.
— Това е наистина необичайно.
— Сигурен съм, че са добре, но ако още се безпокоите, ще ви дам номера на регионалния команден пост на Бреговата охрана — можете да проверите и при тях.
Ейприл си записа разсеяно цифрите, докато мислите й препускаха към входа на залива Принц Уилям в търсене на обяснения. Благодари на служителя и прекъсна връзката, за да се обърне отново към компютъра и да изпрати имейл на Грейси в Сиатъл, като го адресира едновременно до пейджъра й, до клетъчния й телефон и до компютрите й у дома и в офиса.
Трета глава
Вторник, ден втори
„Изследователският триъгълник“ Рейли-Дъръм
Северна Каролина
— Сър, очакват ви.
Председателят на борда на „Юниуейв индъстриз“ Уил Мартин с усилие се откъсна от приятната гледка на гористата околност, която се виждаше от прозорците на кабинета му и погледна секретарката си, която работеше при него от шест години.
— Какво има, Джил?
— Не получихте ли компютърното ми съобщение, че всичко е готово за телеконференцията?
— Съжалявам, но не — отвърна той, позволявайки си да се наслади на прекрасните очертания на тялото й, докато съзнанието му се отдаваше на приятни фантазии — редовното малко изживяване, което винаги завършваше с бодването на опасението, че тя би могла някой ден да разгадае мислите му. — Ти… казваш, че вече чакат, така ли? — добави той.
Джил кимна:
— Да. Да им кажа ли, че ей сега ще се включите?
Той й отвърна с усмивка и кимна, ала мислите му още бяха заети със сексуалните фантазии, като едновременно се питаше дали някога и зад нейната професионална „фасада“ се криеха извратени помисли. Изгледа я как се обърна и излезе от кабинета — нежна вълна от женственост, необременена от корпоративните котви, които тежаха на врата му.
Обърна се да вземе купчината книжа и съобщения от бюрото си, усетил огромното противостояние между онова, което искаше, и онова, което трябваше да направи.
Искаше му се да избяга, но бягството не бе присъщо на характера му.
Искаше му се да разглежда скъпите картини на стената, или да наблюдава как катеричките играят по дърветата навън, или да мисли за сладкото табу да прави любов със секретарката си — за каквото и да е, само и само да избегне напрегнатото усещане за страх, което трябваше умело да прикрива от останалите в продължение на няколко минути.
Мартин посегна към цялата купчина документи, но после реши да вземе само нещата, отнасящи се до свръхтайния „черен“ проект, който се бяха наели да осъществят за ВВС преди повече от три години. Още тогава, в началото, той се боеше само от строгите процедури за безопасност и сигурност, които компанията се налагаше да спазва. Никога не се бе съмнявал, че са способни да произведат устройството, наречено „Бумеранг“ — сърцевината на проекта „Скайхук“ — система, предназначена дистанционно да приземи безопасно военен самолет, чийто екипаж не е в състояние сам да стори това. В създаването на подобна система имаше много логика, но само няколко месеца след началото, задачата да бъде направена бързо се превърна в кошмар от забавяния и технически недостатъци.