Тридесет и първа глава
Петък вечерта, ден пети
На борда на Уиджън N8771B
Над Залива Аляска, югоизточно от Анкъридж
Теренът отново се носеше съвсем близко под тънкия метален фюзелаж на уиджъна. Този път обаче ливадата бе заменена от смъртоносна смес от лед и балвани, чиято назъбена повърхност сякаш протягаше нокти към малкия водосамолет.
Скот Макдърмът се стараеше да управлява самолета така, че да не губи скорост, двигателите се напрягаха докрай, за да поемат рязкото изкачване спрямо терена, а облачният покров се спускаше все по-ниско и по-ниско към повърхността на ледника.
Всичките познания на Ейприл за летенето бяха изцяло впрегнати, докато наблюдаваше физическите усилия на Скот да владее самолета. Скорост, височина, мощност, ъгъл на издигане и непрестанната промяна в параметрите на останалите уреди й бяха познати и едва ли не успокояващи, тъй като някак си оставаха във въздуха, ала враждебният пейзаж под тях бе просто твърде необичаен за наблюдателя. Очакваше всеки миг ударът, след което щеше да последва болезненото гмуркане в снега и леда, придружено от звуците на разкъсван метал.
Ала кой знае как, противно на логиката, това не ставаше. Все още бяха във въздуха, все още летяха.
На няколко пъти си помисли да грабне щурвала и да поеме управлението, ала бяха стигнали вече твърде далеч. Късно бе да обръщат назад. Нямаше място да завият назад, нямаше и къде да кацнат безопасно. Единственият им избор бе да продължат да летят в неизвестна посока над обширния издигащ се склон на масивния ледник.
— Ето го! — Думите на Скот прозвучаха повече като вик, отколкото като спокойно изявление.
Ейприл се вторачи напред, но не видя нищо ново.
— Какво? — успя да изрече, ала гласът й излезе по-скоро като пронизително пискане. Тя бързо се прокашля и се опита отново: — Какво виждаш?
— Онова, към което се стремях. И точно там, където предполагах. Дръж се.
Сега вече пред тях се виждаше нещо и тя почти успя да го види. Някаква линия на хоризонт. Не съвсем добре очертана, но определено по-тъмна линия между небето и леда, която не би могла да бъде плод на въображението. Все още бяха във въздуха и Скот всъщност намаляваше газта, след като леденото поле под тях се изравни.
— Горе има езеро — кимна Скот към носа на самолета.
Линията пред тях вече се очертаваше по-ясно, превърна се в малък хребет, зад който се виждаше високопланинско езеро. Ейприл се досещаше, че в далечния край на езерото трябваше да се издигат отвесни скали, но не можеше да ги види. Хребетът приближаваше с всяка секунда, гледката бе възхитителна. Водният басейн бе малък, изпълнен с големи късове плаващ лед, всеки от които приличаше на назъбен кораб в млечно синьо-зелената вода.
— Да не би да възнамеряваш да… — започна тя и спря, като забеляза, че той вече кимаше.
Изражението на маниакално ухиления Скот Макдърмът я изплаши силно.
— Дръж се, Ейприл!
— Но това са айсберги!
— Аха.
— Не можем да кацнем в тази каша. Няма място!
Когато прелетяха над хребета, той намали мощността до празен ход и бутна щурвала напред, за да спусне уиджъна към повърхността. След това даде отново газ и натисна кормилата за десен вираж, прелетя над най-големия леден къс и затърси място с достатъчно чиста вода, където можеха да кацат. Навсякъде се виждаха големи айсберги.
— По дяволите — промърмори той. — Повече са, отколкото очаквах за този сезон.
Тя усети как уиджънът потрепери отново, когато той даде още газ, за да прелети току над айсберг, висок колкото двуетажна къща. След това зави рязко наляво, прелетя над не по-малък леден блок и задържа крехкия водосамолет на метър и половина — два над ледената повърхност със скорост шейсет мили в час.
Точно пред тях се виждаше друг голям фронт от ледени блокове, идваше бързо, затова той вдигна самолета с метър-два, за да прелети над него. Тъй като отсрещния бряг на езерото приближаваше бързо и вече се намираше само на четвърт миля, а нямаше място да завие обратно, Скот намали отново мощността, прелетя над поредния голям леден къс и спусна корпуса във водата. Дръпна рязко щурвала към себе си, от двете страни на самолета се издигнаха внушителни струи вода, скоростта рязко спадна, но машината се носеше към голям айсберг, който бе точно пред нея и се намираше прекалено близко.
Ейприл виждаше ъгловатите фасети на айсберга с най-големи подробности, той вече се мержелееше огромен пред тях. Стрелката на скоростомера все още трепкаше около отметката за петдесет мили в час. Нямаше котви, които да бъдат хвърлени, или спирачки, които да се натиснат, единствено всмукването от водата, в която аеродинамичният корпус на уиджъна потъваше и се превръщаше в хидродинамичен, намаляваше скоростта. Но това не ставаше достатъчно бързо.