„Ще се ударим…“ — със странно безразличие си помисли Ейприл. Наведе се инстинктивно напред, опря глава о коленете си и я прикри с ръце. Хрумна й беглата мисъл, че може би щяха да намалят достатъчно скоростта, за да оцелеят след неизбежния удар в ледената стена пред тях.
Времето сякаш забави ход. Секундите изтичаха болезнено бавно, докато тя очакваше удара, напрегнала тяло, вслушана в шума на обтичащата корпуса вода, който също накрая почти стихна.
Внезапна тишина замени какофоничните звуци отпреди секунди, но тя все очакваше удара, докато уиджънът намаляваше скоростта си в ледените води на езерото и почти спря. С едно безлично „бум“ и леко потрепване носът на самолета се чукна леко и безопасно в леда.
Бяха оцелели.
— Мили боже! — възкликна Скот. — Не бях сигурен дали ще успеем да спрем навреме…
Ейприл погледна високия около осем метра айсберг, който се издигаше пред носа на хидроплана и няколко секунди не бе в състояние да проговори.
— Добре ли си? — попита я Скот.
Тя се обърна, емоционално изтощена и леко махна с дясната си ръка по посока на айсберга.
— Да, ако се изключи фактът, че и ВВС, и ти се опитвахте допреди малко да ме убиете. Да, ако изключим факта, че се намирам Бог знае къде, по средата на ледено езеро, в което никой пилот, който е с всичкия си, не би се опитал да кацне и от което няма да успеем да излетим. Да. Разбира се, Скот, добре съм.
— Хубаво — усмихна се той. — Страхотно шоу, нали?
Тя отново се огледа. Облаците над тях потъмняваха.
— Скот, ние никога няма да успеем да излетим с твоя самолет оттук, а ако не си забелязал, вече настъпва нощта.
— Да.
— Ние сме в капан! Искам да кажа — какво ще правим? Тук е студено!
Той кимаше, върху лицето му се изписа по-сериозно изражение, след като се огледа.
— Да, излитането ще бъде трудничко.
— Трудничко ли? Как…? Къде…?
Той отново се усмихна и това негово изражение още повече я вбеси.
— Проклет да си! Как ще се измъкнем оттук? А? Нощта пада, някакви изтребители се опитват да ни свалят, семейството ми ще си помисли, че наистина съм убита, и…
Скот посегна и се опита да сложи длан върху рамото й, ала тя се отдръпна.
— Не ме докосвай!
Той отдръпна ръка.
— Добре, госпожо.
— Сериозно говоря, Макдърмът. Какво предлагаш да направим, за да оцелеем? Дойдох тук да помогна на баща си, а не да му причиня инфаркт, като научи, че съм изчезнала.
— Ейприл, успокой се.
— Да се успокоя ли? Много съм спокойна. Като се има предвид какво преживяхме, аз съм невероятно, аз съм удивително спокойна.
— Тогава ме изслушай, става ли?
— Нима имам някакъв избор?
— Не, нямаш.
Тя скръсти ръце, опитвайки се да запази остатъците от самообладанието си. Та тя бе негова клиентка, в крайна сметка. И при всичките му „иди ми — дойди ми“, тя очевидно бе ангажирала един маниак.
— Давай.
— Имах достатъчно основания да не изпълня заповедите на онзи пилот, Ейприл.
— Много бих искала да ги чуя — рече тя и поклати глава.
— Всичко, което става тук определено е военен проект, секретен. Навярно — свръхсекретен.
— Е, и?
— Вече ти казах, че смятам онова, което те правят, за свързано със случилото се с баща ти. Спомняш ли си?
Тя кимна.
— Добре. Ако бях ги последвал да кацна в „Елмъндорф“ като едно послушно пилотче, не само щях да изляза от играта и да изгубя възможността да ти помогна да заснемеш отново самолета на баща си, но и ти щеше да бъдеш извън играта. По дяволите, те дори биха могли да ни затворят някъде за известно време.
— Искаш да ми кажеш, че едва не ме уби, за да ме защитиш?
— Да — теб и мисията ти.
Тя се обърна към него, едва овладявайки възмущението си.
— Знаеш ли, Макдърмът, ти направо ме изумяваш. Сигурно ме смяташ за някаква безмозъчна мацка?
— Не, не смятам, че си безмозъчна — рече той едва доловимо.