— Значи смяташ, че и ФАА е замесена, така ли?
— О, да. Не разбираш ли? Ако властите могат да попречат да се появят снимки от останките или какъвто и да било друг оглед, тогава няма да се наложи да си признават, че са допуснали голяма грешка.
— Трудно е да се докаже прикриване от страна на властите, Скот. Звучи като някаква хипотеза за конспирация.
— Не, виж сега. Какво предприемат изплашените хора, когато са допуснали голяма грешка и никой още не знае за това? Прикриват я. Опитват се да се престорят, че нищо не се е случило. Изчакват всичко да мине и да замине. Понякога част от този синдром е опитът да се поправят нещата и после да се правят, че нищо не е станало, но общо взето стремежът е да се преструват, че проблемът никога не е съществувал.
— Трудно ми е да повярвам.
— Да, така е, но повярвай ми — и ние, военните, не сме по-различни от цивилния свят.
Тя се замисли.
— Ако хипотезата ти е вярна, Скот, те не просто ще ми попречат да направя снимки или видеозапис. Те ще отидат там, сами ще вдигнат останките и ще ги откраднат.
— Може и да си права.
— А може да го правят дори в този момент, докато ние се носим по някакво безименно езеро — добави тя и се обърна към него. — Сериозно говоря. Как ще се измъкнем оттук? И кога?
Скот се усмихваше и кимаше.
— Няма за какво да се безпокоим до сутринта. Имам отзад спални чували, авариен запас храна, малка печка, за да не замръзнем, кафе, имам дори сателитен телефон, за да можеш да позвъниш на родителите си и да им кажеш, че си добре.
— Значи… не е необходимо да търсим помощ?
— Това е последното, което ни трябва. По такъв начин флотът или ВВС, или който и да било друг, замесен в тая работа, веднага ще ни налетят. Не. Просто се моли облачният покров да се запази до сутринта.
— И тогава какво? Ще плуваме ли?
— Не, ще излетим.
— И по какво? В това езеро плават достатъчно айсберги да потопят самолетоносач.
— Ще излетим между айсбергите.
— Между айс… Но как?
Той вдигна показалец.
— Имай ми вяра.
Ейприл въздъхна и поклати глава.
— Страшно се опасявах, че ще кажеш точно това.
Тридесет и втора глава
Петък, ден пети
Секуим, щата Вашингтон
Веднага щом синята камионетка изчезна зад ъгъла, Арли грабна клетъчния си телефон. Набра 911, като наум формулираше фразите, с които да докладва за въоръжения нападател с товарна камионетка без регистрационни номера. Порт Анджелис бе малко градче с ограничени пътни изходи и входове. Пътната полиция можеше да го намери.
Вътрешният му глас обаче подсказваше да не се обажда веднага и той остави телефона на седалката. Ако предупреждението бе истинско, то издирването на пратеника не бе най-доброто решение.
Арли подкара към дома, потънал в мъглата на яда си, всеки машинален поглед към продупченото странично огледалце му въздействаше като плесник, остро напомняне, че куршумът за част от секундата бе насочен към сърцето му. Пистолетът бе истински, заглушителят бе истински, значи и предупреждението трябваше да се смята за истинско.
А щом е така, мислеше си Арли, Ейприл и Грейси бяха поели по опасен път. Можеше и да е блъф, но той не би могъл да поеме риск. В пукнатините на решимостта му се просмукваше чувството на страх, който се засилваше и от обещанието, че ако вземе предвид предупреждението, би могъл да си върне пилотския лиценз.
Когато вече навлизаше в подходната алея към къщата, желанието му да позвъни на Ейприл и Грейси нарастваше в геометрична прогресия. Може би щеше да спести поне уплахата на Рейчъл. Онзи бе прав. Арли не искаше тя да се уплаши, поне не и толкова, колкото бе изплашен самият той.
Хангарът на „Юниуейв“
Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска
Вечерта
Когато генерал МакАдамс пристигна заедно с трима души от изпитателния екип на ауакса, гълфстриймът вече бе прибран в големия хангар на „Юниуейв“. Около дългата маса в една малка зала, пълна със сгъваеми столове взети от военните, вече се бяха настанили пилотите на гълфстрийма и Джо Дейвис, когото генералът спешно бе повикал от жилището му по телефона.