Выбрать главу

Скуайърс се обърна към капитана и потупа компютъра си.

Пет минути по-късно вече се движеха по пистата, а след още две завиваха на югозапад, обратно на изгряващото слънце.

Докато седеше под люлеещите се лампи в широкото, почти празно общо помещение, Роджърс неохотно се замисли над постъпката си. Оперативният център беше основан само преди половин година, а скромният му бюджет от двадесет милиона долара годишно бе отрязан от средствата за ЦРУ и Министерството на отбраната. На книга той дори не съществуваше и за президента щеше да е съвсем просто да го закрие, ако стане някой голям гаф. Лорънс бе доволен, даже впечатлен от изпълнението на първата им задача — откриването и обезвредяването на бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“. Техният компютърджия Мат Стол се бе отличил — за голяма гордост и неудоволствие на директора Худ, който изпитваше дълбоко и трайно недоверие към техниката. Навярно понеже синът му все го биеше на „Нинтендо“.

Само че президентът страшно се ядоса, когато застреляха двама заложници във Филаделфия, въпреки че вината бе на местната полиция, която ги бе взела за терористи. Лорънс отдаваше неуспеха на липсата на пълен контрол върху ситуацията от страна на Оперативния център и беше прав.

Сега им беше възложена нова мисия, въпреки че каква част от нея ще бъде за тях, все още не беше сигурно. Ще трябва да изчака Худ да му каже. Но имаше едно напълно сигурно нещо. Само ударната група да се отклони на крачка от заповедите си, а вторият по важност човек в Оперативния център да е там, на центъра така светкавично ще му драснат чертата, че Худ няма да има време даже да изругае.

Роджърс запука с кокалчетата на пръстите си и си спомни безсмъртните думи на космонавта Алън Б. Шепард, произнесени, докато чакал да го изпратят в космоса: „Мили Боже, моля те, нека да не се издъня.“

19.

ВТОРНИК, 20:19 Ч., СЕУЛ

Американската военна база в Сеул беше трън в очите на много от местните хора.

Заела двадесет акра от най-скъпата земя в самото сърце на града, тя приютяваше две хиляди служещи на четири от акрите и артилерийското и техническо оборудване на още два. Останалите четиринадесет акра бяха заделени изцяло за забавленията на хората от базата — поща, две кина за предпремиерни прожекции и повече зали за боулинг, отколкото в някои от големите градове в Америка. При положение че истинските военни подразделения бяха разположени в демилитаризираната зона двадесет километра на север, където общо един милион души служеха едва ли не рамо до рамо, базата представляваше съвсем скромно обслужващо звено. Ролята й бе отчасти политическа, отчасти представителна — тя олицетворяваше дружбата на САЩ с Република Корея и даваше възможност да се държи под око Япония. Едно дългосрочно проучване сочеше, че ремилитаризацията на Япония ще стане неизбежна към 2010 година, а ако Америка изгубеше базите си там, тази в Сеул щеше да се превърне в най-важната в азиатско-тихоокеанския район.

Ала южнокорейците държаха на търговските си връзки с Япония и много от тях смятаха, че няколко хотела и модерни магазина, построени на това място, ще им бъдат от по-голяма полза, отколкото американската база, разпростряла се на толкова земя.

Майор Ким Ли не беше сред онези, които настояваха тя да бъде върната на Южна Корея. Баща му бе висш генерал от войната, а майка му — екзекутирана като шпионка. Ето защо Ким щеше да бъде по-доволен, ако имаше повече американски войници в Корея, повече бази и летища между столицата и демилитаризираната зона. Той се отнасяше с недоверие към предприетите от севернокорейците постъпки за преговори през последните четири месеца и особено към внезапното им съгласие да позволят на Международната агенция за атомна енергия да извърши проверки в страната и желанието им да се придържат към Пакта за неразпространение на ядрени оръжия. През 1992 година бяха позволили шест проверки на ядрените им съоръжения, а после бяха заплашили да се оттеглят от задълженията си по договора за неразпространение на ядрено оръжие, когато от агенцията поискаха да посетят депата им за ядрени отпадъци. Инспекторите от агенцията смятаха, че КНДР е получила от отработено ядрено гориво поне деветдесет грама плутоний за производство на оръжие. Използвали бяха двадесет и пет мегаватов термичен графитен реактор.

КНДР отричаше тези твърдения с довода, че САЩ нямат нужда агенцията да им казва дали Северът провежда изпитания на ядрено оръжие. Американците от своя страна отговориха, че провеждането на подобни тестове, за да се определи дали отработеното гориво е в стабилно състояние, не е необходимо. Разменяха се обвинения и оправдания и накрая КНДР отново се присъедини към Пакта, но лавирането продължи с години.