Ала сега това бе минало. Северна Корея изненада всички, като се съгласи да отвори завода си за преработка на ядрени продукти в Йонгбьон за отдавна исканата „специална проверка“. Но докато Русия, Китай и Европа обявиха решението за реален прогрес, доста хора във Вашингтон и Сеул застанаха на различна позиция — че Северът просто е построил малка, облицована с олово инсталация някъде другаде и е прекратил изпитанията в Йонгбьон. Подобно на Саддам Хюсеин и неговата млекоцентрала, която американците бомбардираха по време на Войната в залива, севернокорейците вероятно я бяха построили под училище или църква. Представителите на МАГАТЕ щяха да останат в блажено неведение и надали щяха повече да настояват. Би било непочтено да изискват допълнителни „специални проверки“, след като Северна Корея изцяло бе изпълнила първоначалното им искане.
Майор Ли пет пари не даваше за наранените чувства на севернокорейците или за обилните похвали и ръкопляскания от страна на Москва, Пекин и Париж само минути след като Пхенян направи своя така наречен „голям компромис в името на мира и стабилитета“. На севернокорейците не можеше да се вярва, ето защо експлозията пред двореца го изпълваше с някакво перверзно удовлетворение — ако светът не беше осъзнал този факт до днес, то сега вече нямаше как да не го приеме.
Въпросът, който притесняваше майор Ли и някои други офицери в Сеул, беше как ще реагира правителството в Сеул. Ще размахат пръст и ще порицаят терористите, а САЩ ще бъдат готови да преместят още войски в района, но нещата вероятно щяха да спрат дотук.
Ли искаше много повече.
След като в южнокорейския команден център в северния сектор на базата им издадоха заповедта за доставка, майорът и двама младши офицери отидоха в хранилището на американската база, а третият тръгна да докара камион. Минаха през две бариери, където им провериха пропуските и ги попитаха за паролата за деня, и стигнаха до СОВ — склада за опасни вещества. Стените на облицованото с гумено покритие помещение бяха с дебелина четиридесет и пет сантиметра, а вратата имаше двойно заключваща система. Повечето от служещите в базата не знаеха, че тук се съхраняват компонентите за химическо оръжие — и без това жителите на Сеул се дразнеха от залите за боулинг и кината, а ако научеха за химическото оръжие, сигурно щяха да пощръклеят. Само че според сведенията Северна Корея също разполагаше с химическо оръжие и в случай на сблъсък американците и южнокорейците не искаха да бъдат глупаците, които са загубили, защото са се сражавали честно.
Заповедта на майора бе с гриф „Секретно“ и трябваше да се покаже само на офицера, отговарящ за СОВ. Седнал зад бюрото си в коридора, водещ към склада, майор Чарлтън Картър потърка брадичката си и прочете заповедта за доставка на четири варелчета табун. Майор Ли го гледаше със скръстени зад гърба ръце, обграден от помощниците си, застанали от двете му страни на една крачка зад него.
— Майор Ли, признавам си, че съм изненадан.
Ли се стегна.
— От какво?
— От пет години седя тук, но за пръв път получавам подобна заповед.
— Нали е редовна?
— Абсолютно. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. След днешните събития, никой няма да иска да го хванат по бели гащи.
— Вярно е.
Майор Картър започна да чете на глас:
— „Югозападната част на демилитаризираната зона е вдигната под тревога.“ — Той поклати глава. — А пък аз си мислех, че отношенията се подобряват.
— Очевидно това е била целта на Севера. Но разполагаме с доказателства, че са започнали да изравят от земята техните варели с химикали.
— Така ли? По дяволите. И какво — нашите ще свършат ли работа?
— Ако се използват ефикасно. Не е необходимо много.
— Прав сте. — Майор Картър се изправи и разтърка врата си. — Предполагам, че сте обучени как да работите с табун. Когато се държи затворен, не е особено летлив…
— Но лесно се разпръсква под формата на мъгла или изпарения, почти няма мирис, силно токсичен е и действието му е много бързо, когато проникне през кожата, а още по-бързо — при вдишване. Да, майор Картър. Имам диплома първа степен от класа на капитан Орландо, 1993 година.
— А такова нещо имате ли? — Той се потупа по гърдите.
Ли разкопча едно копче под вратовръзката си, бръкна под ризата си и извади ключа.
Картър кимна. Двамата свалиха верижките си и отидоха при вратата на склада. Ключалките се намираха на две противоположни страни, така че сам човек да не може да ги стигне. Когато ключовете се завъртяха, вратата потъваше в пода. Оставаха да стърчат само тридесет сантиметра — преградата представляваше нещо като „спящ полицай“ и бе предназначена да попречи на войниците да се затичат с химикалите и да се случи беда.