— А и ако се съди по данните за приближените му, никой от тях няма да се опълчи срещу него — добави Шерил. — Ако експлозията е дело на терористи, те не са от кръга около президента.
— Точно така — потвърди Лиз. — Джими, а при теб как е?
— Графиката на агресивността представлява абсолютно права линия. В лични разговори, записани тук и от ЦРУ след последния ни доклад от седем часа вчера сутринта, президентът, който е и премиер-министър, и генерален секретар на комунистическата партия, и други водещи фигури в КНДР са изразили общото си нежелание да се включат в какъвто и да било вид конфронтация на полуострова.
— В крайна сметка излиза, че сме били прави от самото начало — обобщи Лиз през облак дим. — Методологията е вярна, изводите — също. Може да се каже, че изследването е готово. — Тя дръпна отново от цигарата и нареди на Соломон да изпрати по факса на посланика в Пекин имената на най-войнствено настроените китайски лидери. — Мисля, че няма защо да се притесняваме от тях, но Худ иска да предвиди всички възможности.
Соломон откачи компютъра си от нейния и тръгна към стаята си.
— Смятам, че горе-долу изпълнихме всички желания на Худ — каза Лиз и запафка усърдно цигарата си, докато Шерил затваряше компютъра си и разкачаше кабела. Лиз я наблюдаваше внимателно. — Колко хора сме тук, Шерил — седемдесет и осем?
— В Оперативния център ли?
— Да. Седемдесет и осем плюс още четиридесет и двама, които използваме съвместно с Министерството на отбраната и ЦРУ, дванадесет души от ударната група и онези, които понякога заемаме от базата „Андрюс“. Общо около сто и четиридесет души. Защо тогава, при всичките тези хора — голяма част от които са дружелюбни, толерантни и много, много добри в работата си, — защо на мен ми пука от мнението на Пол Худ за нас? Защо просто не му изпълнявам поръчките и не отивам да си пия кафето?
— Понеже ние търсим истината заради самата нея, а той търси начини да я насочва и да я използва.
— Така ли мислиш?
— Това е само част от отговора. Ядосва те и тая негова типично мъжка нагласа. Нали си спомняш психологическата му характеристика? Атеист, мрази операта, никога не е вземал халюциногени през шейсетте. Ако нещо не може да се пипне с пръст или да се използва в ежедневната му работа, то просто не си струва. Въпреки че това е дар божи в едно отношение.
— И то е? — попита уморено Лиз. Компютърът й изпиука.
— Майк Роджърс е същият. Ако не беше така, щяха живота да си отровят един на друг с криви погледи и подмятания — много повече, отколкото отсега.
— Нещо като кучето и котката на Оперативния център.
— Сравнението ми харесва — вдигна пръст слабата като клечка блондинка.
— Знаете ли, доктор Шейд, мисля, че има и друго обяснение…
— Да? И какво е то? — заинтригувано попита Шейд.
— Извинявай, Шерил — усмихна се Лиз. — Благодарение на магическата електронна поща виждам, че отново съм нужна на Ан Ферис и Лоуел Кофи Втори. Може би ще довършим разговора си по-късно.
С тези думи психоложката на Центъра завъртя ключа на компютъра си, пусна го в джоба си и излезе през вратата, а помощничката й остана в кабинета, напълно объркана.
Докато вървеше енергично по коридора към пресцентъра и пъхаше нова дъвка „Ригли“ — „най-свежата дъвка на света“ — в устата си, Лиз се подсмихна. Не беше честно да постъпва така с Шерил, но си струваше да я поразмърда. Шерил беше новопостъпила, съвсем наскоро беше завършила нюйоркския университет и преливаше от книжни знания — с килобайтове повече, отколкото Лиз бе натрупала на нейната възраст преди десет години. И все пак не й достигаше житейски опит, затова разсъждаваше прекалено праволинейно. Шерил имаше нужда да се поразходи без карта из лабиринтите на човешката психика, да открие свои собствени пътища към тях. А загадка като тази, която й подхвърли Лиз — защо шефката ми толкова се интересува от мнението на шефа си, — щеше да й помогне в търсенето и щеше да я накара да си зададе купища въпроси: „Дали не си пада по него? Бракът й нещастен ли е? Да не би да се натиска за повишение и как ще се отрази това на моята кариера?“ Подобна примамка може да я отведе в много интересни посоки и да й бъде от полза.
Всъщност Лиз обичаше кафето и въобще не се замисляше за Худ, когато си пиеше еспресото. Неспособността или нежеланието му да признае стойността и здравите научни основи на работата й никак не я притесняваха. Исус е бил разпнат, а Галилей — затворен, но това не е опровергало истинността на ученията им.