— Добро утро — поздрави я Кофи.
— Здрасти, Втори. Добро утро, Ан.
Ан се усмихна и й махна. Седеше зад голямото си старинно бюро вместо както обикновено на него — жестовете й говореха на Лиз, че иска да постави бариера между себе си и Кофи. Възпитаникът на Йейл беше прекалено умен или твърде страхлив, за да я притеснява открито със задирянията си, но доста й досаждаше и хората от пресцентъра и психологическия отдел го обичаха точно толкова, колкото съобщенията, че няма да има повишение на заплатите.
— Благодаря ти, че дойде, Лиз — обади се Ан. — Съжалявам, задето те ангажираме, но Лоуъл настоя. — Тя завъртя монитора на компютъра си към нея. — Пол иска да разпространим съобщението си до осем часа. Трябва да съгласуваме с теб оценката на севернокорейските лидери.
— Това не е ли работа на Боб Хърбърт? — подпря ръце на бюрото Лиз.
— По принцип да — отвърна Кофи с обичайния си мазно-кадифен тон. — Но Ан е употребила някои думи, които почти могат да бъдат квалифицирани като клевета. След като не мога да съдя доколко са основателни, бих искал да съм сигурен, че обектът няма да потърси възмездие.
— Смяташ, че президентът на Северна Корея може да поиска да ни съди, така ли?
— Ариел Шарон го направи.
— Само че ставаше въпрос за „Тайм“, а не за американското правителство.
— Да, но като даде правителството ни под съд, Северна Корея би си намерила чудесен повод да потърси съчувствие от света. — Кофи се отпусна назад, остави диамантеното копче на мира и се зае с възела на черната си вратовръзка. — Готови ли сте, мили дами, да се подложите на разследване, да трябва да разкриете източниците си, оперативните процедури и така нататък? Аз — не.
— Прав си, Втори, въпреки че съд няма да има — човек не може да съди едно суверенно правителство. И все пак рискът съществува.
Той направи физиономия, сякаш я пита какво чака тогава, и посочи с ръка към монитора. Въпреки че й беше страшно неприятно да му се подчинява, Лиз се зачете.
— Благодаря ти — каза Ан и я потупа по ръката.
Лиз дъвчеше усилено дъвката си и разглеждаше екрана. Осветеният пасаж беше кратък и сбит.
„Не считаме, че Корейската народнодемократична република иска война, и отхвърляме слуховете, че президентът лично е заповядал терористичното нападение. Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“
— Е и? — обърна се Лиз към Кофи.
— Проверил съм. Тези слухове не са публикувани или огласени никъде.
— Защото експлозията стана едва преди няколко часа.
— Именно. Ние ще бъдем първите, които ще изложат черно на бяло нещо, за което само се е говорило — отчасти защото Боб Хърбърт е единственият, който изразява гласно подобни мнения.
Лиз се почеса по главата.
— Но нали ние ги отхвърляме.
— Няма значение. След като повдигаме въпроса, макар и с неодобрителен тон, в правно отношение се излагаме на риск. Трябва да можем да докажем липсата на злонамереност.
— Този абзац ми е нужен, Лиз. Или поне нещо в същия дух. Искаме да покажем на севернокорейците, че ако президентът и военните му съветници стоят зад атентата, ние сме наясно по въпроса. А ако не е така — съобщението ни за пресата просто ще си бъде това, което е — възмутени сме от слуховете.
— А аз трябва да ти кажа как ще реагира той, когато го прочете.
Ан кимна.
Лиз задъвка по-бавно. Мразеше да отстъпва пред Кофи, но не можеше да позволи на чувствата си да се намесват в работата й. Препрочете абзаца.
— Президентът не е толкова наивен и надали смята, че не ни се въртят подобни мисли. Но е и доста горд и ще се обиди, че обвиняваме само него.
Ан изглеждаше разочарована. Кофи облекчено изпуфка.
— Някакви предложения? — попита Ан.
— Две. В този ред вместо „президентът лично е заповядал“, бих написала „правителството“. Така става по-неопределено.
Ан я изгледа продължително.
— Добре. Ще го преживея. Какво още?
— Второто е малко по-сложно. Там, където казваш: „Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни“, аз бих сложила нещо от рода на: „Убедени сме, че президентът продължава да се бори с натиска от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“ Така пак намекваме на КНДР, че сме наясно със съществуването и позициите на хардлайнерите, но не обвиняваме лично президента.
— А ако е виновен? — попита Ан. — Няма ли да изглеждаме смешни, ако се окаже, че той стои зад всичко?