Доналд забеляза снимка на Даян, поставена в рамка на бюрото на генерала, и отведе поглед. Нужни му бяха няколко секунди да се успокои.
— Искам да се срещна с него, Хауърд.
— Абсолютно невъзможно. Генерал Шнайдер едва успява да си уговори…
— Той е военен, а аз съм дипломат. Има разлика. Все едно, моя грижа е да се свържа с него. Нужна ми е помощта ти, за да стигна до демилитаризираната зона.
— За бога, Грег. Да не са ти преливали кръв от Майк Роджърс? Какво се каниш да направиш, просто да минеш ей така през пропускателния пункт ли? Или ще сложиш камък в писмото си и ще им го хвърлиш?
— Ще му се обадя по радиостанцията.
— По радиостанцията! Шнайдер няма да те пусне да припариш до нея, защото неговата глава ще изхвърчи. А и даже да успееш да се срещнеш с него, Хон Ку е най-откаченият войнстващ генерал в тяхната армия. Пхенян го назначи, за да предупреди Сеул — елате на преговорите за обединение с пълни джобове и милостиви сърца, иначе ще се гледаме през дулата на пушките. Ако някой от тях е замислил тази мръсна работа, то това е Хон Ку.
— А ако не е той, Хауърд? Ако Северна Корея не стои зад атентата? — Доналд хвана незапалената лула с дясната си ръка и се наведе напред. — Колкото и да е луд, има гордост и достойнство. Няма да приеме заслугата или по-точно вината за подобна операция, ако не е негова.
— Мислиш ли, че ще ти каже?
— Може би не с думи, но целият ми живот е минал в наблюдение на хората и търсене на истинския смисъл на думите им. Ако говоря с него, ще знам дали е замесен.
— Добре, и като разбереш, че е — какво? Какво ще направиш? — Той посочи към лулата. — Ще го убиеш с това ли? Или Оперативният център ти е подсказал някакви други идеи?
Доналд сложи лулата в устата си.
— Ако е заповядал акцията, ще му кажа, че е убил съпругата ми, лишил ме е от бъдеще и никой никога повече не бива да страда така. Ще отида с много дълбоки джобове и с помощта на Пол Худ ще намеря начин да спра това безумие.
Норбом се загледа в приятеля си.
— Ти наистина се каниш да го направиш. Наистина смяташ, че можеш честно и почтено да отидеш при него и да го накараш да се вразуми.
— С цялата си душа. Доколкото е останало нещо живо в нея.
Дежурният почука, внесе вечерята им и сложи подноса между тях. Норбом още не беше откъснал поглед от Доналд, когато войникът махна металните капаци от блюдата и излезе.
— Либи Хол и голяма част от членовете на правителството в Сеул ще се възпротивят.
— Посланичката не трябва да научи.
— Но ще разбере. Севернокорейската пропаганда ще разтръби из целия свят за посещението ти, както стана, когато Джими Картър отиде там.
— Дотогава ще съм си свършил работата.
— Господи, ти не се шегуваш! — Норбом прокара ръка през косата си. — Грег, много добре трябва да обмислиш плана си. Та това дори не е план, само някаква надежда. Подобна постъпка може да разстрои преговорите в настоящия им етап и да унищожи и теб, и Оперативния център.
— Вече съм загубил най-ценното. Да ми вземат каквото си искат.
— И ще го вземат, повярвай ми. Ако влезеш в контакт с врага без официално разрешение, Вашингтон и Сеул ще ни изядат с парцалите — и теб, и мен, и Пол Худ, и Майк Роджърс. Изобщо няма да се церемонят.
— Знам, че ще ти навредя, Хауърд, и не ми е лесно. Но не бих те молил, ако не смятах, че имам шанс да постигна нещо. Помисли си колко хора можем да спасим.
Кръвта се бе изцедила от лицето на възрастния генерал.
— По дяволите, бих направил всичко за теб, но съм вложил целия си професионален живот в базата. Ако ще го хвърлям на вятъра и ще си пиша мемоарите в затворническа килия, искам поне да почакаш до утре. Много си разстроен и може би не разсъждаваш достатъчно трезво.
Доналд запали лулата си.
— Ще направя нещо още по-разумно, Хауърд. Ще вечеряме и после ще отида при Сунджи. Ще постоя при нея и ако си променя решението — ще ти кажа.
Генералът бавно взе вилицата и ножа и разсеяно започна да реже пържолата си. Доналд остави лулата и също започна да яде. Мълчаливата им вечеря бе прекъсната от почукване на вратата и появата на един човек със сурово лице и лъскава черна превръзка през окото.
25.
ВТОРНИК, 7:35 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
— Това не е възможно, не е възможно, просто не е възможно!
Обикновено спокойното, ангелско лице на Мат Стол беше пребледняло като неузряла праскова, въпреки че по бузите му бяха избили червени петна. Той стенеше полугласно и трескаво се опитваше да включи компютъра си в запасния акумулатор, който държеше на бюрото си. Не можеше да разбере защо цялата система е изключила, докато не я включеше отново и не се поразровеше из останките — онова, което хакерите мрачно наричаха „черната кутия“.