— Впечатлен и поласкан съм, че си спомняте — каза Ли. — По официална работа ли сте тук?
— Не. Лично е. Съпругата ми… беше убита днес следобед при експлозията.
— Моите съболезнования, сър.
— Вие какво мислите за атентата, майоре? — попита Норбом.
— Нареждането е дошло от Пхенян, навярно от самия президент.
— Доста убеден ми се виждате — намеси се Доналд.
— А вие не сте ли?
— Не, не напълно. И Ким Хван от КЦРУ не е. Уликите са много слаби.
— Но не и мотивът — възрази Ли. — Понесли сте тежка загуба, господин посланик, и аз ви съчувствам. Обаче все пак врагът е като вълк — сменил си е козината, но не и нрава. Те ще се опитат да ни нанесат удар, все едно как — като поведат война или като захапят икономиката ни. Ще гледат да ни унищожат.
В очите на Доналд се появи тъга и той погледна встрани. И сега, както и през петдесетте години, най-голямата пречка за траен мир представляваха не алчността, териториалните спорове или съмненията как точно да бъдат обединени две отделни правителства. Тези проблеми бяха сериозни, но не и непреодолими. Най-голямото препятствие се криеше в подозрителността и дълбоко заложената омраза, която изпитваха толкова много хора от една и съща нация. Ставаше му мъчно, когато си помислеше, че истинското обединение няма да бъде постигнато, докато поколението, понесло ударите на войната, не се смени.
— Това е работа на Ким Хван — намеси се генерал Норбом, — така че защо не я оставим на него, майоре?
— Слушам, сър.
— Всъщност вие за какво идвате при мен?
— Заповедта за прехвърляне, сър. На нея трябва да има и вашия печат.
— За какво се отнася?
Ли му подаде документа.
— Четири варелчета табун, сър. Наредено ми е да ги отнеса в демилитаризираната зона.
Генералът си сложи очилата.
— За какво, по дяволите, му е притрябвал на генерал Шнайдер боен газ?
— Не е за генерала, сър. Военното разузнаване ни уведоми, че севернокорейците са започнали да изравят варелите с химическо оръжие по границата, а от Пхенян са изпратени допълнителни количества отровни вещества. Трябва да закараме табуна в Панминжон като предпазна мярка, в случай че се наложи да го използват.
— Божичко — въздъхна Доналд. — Нали ти казах, Хауърд, нещата стават неконтролируеми.
Нищо не трепна по лицето или във фигурата на Ли, докато стоеше до Доналд и наблюдаваше как генералът чете заповедта.
— Газът е изискан от вас — обърна се Норбом към Ли. — На кого ще бъде доставен?
— Аз ще съпроводя пратката, сър. По нареждане на генерал Сам. — Той извади документите от джоба на ризата си и му ги подаде.
Норбом им хвърли един поглед и натисна някакво копче на вътрешната уредба.
— Шутър?
— Да, сър?
— Потвърдете прехвърлянето на табуна и ме свържете с генерал Сам.
— Слушам.
Норбом върна документите на Ли.
— Ще ви кажа само две неща, майоре. Първото — да карате внимателно. А второто — като стигнете в Панминжон, седем пъти мерете, преди да срежете.
— Разбира се, сър. — Ли отдаде чест и се поклони на Доналд. Погледите им се срещнаха и по гърба на дипломата пробягна необяснима студена тръпка. После майорът се извърна стегнато и излезе.
Лицето на Ли не изразяваше никакви чувства, но вътрешно той се усмихваше. Месеците увещания и парите, които беше пръснал, за да склони сержант Кил да се присъедини към тях, даваха резултат. Адютантът на генерал Сам беше подписвал началника си толкова пъти, че можеше да имитира подписа му до съвършенство. Той пръв щеше да отговори на обаждането на Норбом и щеше да намери начин да отлага разговора му с генерал Сам, докато възрастният американец забрави или стане прекалено късно. И в двата случая групата на Ли щеше да получи това, което искаха — възможността да задействат втората и още по-смъртоносна фаза на операцията си.
Ли се срещна с хората си при камиона — един стар „Додж Т-214“ с платнище. Американските войници ги бяха кръстили „Бил“ — от „Биг Джип“, големият джип. Имаше товароподемност три четвърти тона, стабилни амортисьори и нисък център на тежестта — идеални за черните пътища, по които щеше да се наложи да пътуват.
Мъжете отдадоха чест и Ли се качи в кабината. Двама от тях седнаха отзад в каросерията под платнището.
— Щом излезем от базата — каза Ли на шофьора, — се връщаш към града по „Чонгиечоно“. — Той се поизвърна към каросерията. — Редник, заместник-директорът на КЦРУ не вярва, че врагът стои зад днешното нападение. Моля, погрижете се господин Ким Хван да не разпространява повече лъжите си. Утре да не се яви на работа.
— Слушам, сър. Да бъде Божията воля.