— Погрижил си се за охраната тази вечер, нали?
— Да. На мониторите съм сложил мой човек — Ко. Той е компютърният ми гений. Ще направи така, че уредите за наблюдение да не запишат нищо необичайно до завръщането ви.
— Чудесно. Планът си остава същият — начало 8,00.
— Ще ви чакаме тук.
Капитанът отдаде стегнато чест, завъртя се на пети, качи се в джипа и се върна на поста си, където задълженията му бяха да преглежда докладите за положението в зоната и да ги препраща в Сеул. Ако всичко минеше успешно тази нощ, вече нямаше да прехвърля бумаги, а щеше да се занимава с войници и с подготовката за отбиване на севернокорейското нападение.
37.
ВТОРНИК, 9:10 Ч., ВАШИНГТОН
Прибрал и разпечатката, и дискетата с доклада за възможните варианти в куфарчето си, Пол Худ забързано крачеше през подземния гараж на Оперативния център към колата си. Още щом седна, закачи с белезници дръжката на куфарчето за колана си и заключи вратите. Когато носеше секретни документи, винаги си слагаше и кобура с тридесет и осмицата под мишницата. Натисна бутоните на таблото до изхода, за да се запише, че напуска Центъра, постовият провери значката му и отбеляза часа на излизането му в отделен компютър. Процедурата беше абсолютно същата като тази, през която минаваше всеки служител на горния етаж. Единствено кодът горе беше различен. Водеха се от принципа, че в охраната може да се получи издънка само на едно място, много рядко на две.
Което едва ли е голямо успокоение, помисли си Худ, ако някой си шари из компютрите ни, без даже да припарва наоколо.
Худ се отнасяше с недоверие към постиженията на техниката, пък и познанията му не бяха кой знае какви. Но любопитството му беше силно раздразнено от сутрешната случка — Стол беше един от най-добрите в областта си и ако някой го е надхитрил, той трябва да е гений.
Докато излизаше от сградата и се насочваше към портала на базата „Андрюс“ — трети и последен пост за проверка само на пропуските, — вдигна слушалката на телефона. Обади се на „Справки“, взе номера на болницата и го набра. Свързаха го със стаята на сина му.
— Ало?
— Здравей, Шарън. Той как е?
— Чаках да се обадиш — отвърна след кратко мълчание тя.
— Извинявай. Положението е малко… напечено. — Телефонната линия не беше засекретена и не можеше да й обясни по-подробно. — Какво става с Алекс?
— Сложиха го под кислородна палатка.
— А инжекциите?
— Не подействаха. В дробовете му се насъбрала твърде много течност. Ще трябва да му помагат да диша, докато… докато не се изчистят.
— Състоянието му тревожи ли ги?
— Аз се тревожа.
— И аз. Но какво казват лекарите, мила?
— Било характерно за болестта му. Но и лечението с инжекциите е най-често прилаганото, а пък не даде резултат.
Худ погледна часовника си и изруга мислено Роджърс, че не остана тук. Що за отвратителна работа е тази неговата — да трябва да избира дали да бди край леглото на болния си син, или да докладва на президента, и в края на краищата все пак да отива при президента. Помисли си колко маловажно ще му се стори всичко, ако нещо се случи с Александър. Ала действията му днес щяха да повлияят на живота на хиляди, може би десетки хиляди хора. Нямаше друг избор, длъжен бе да изведе нещата докрай.
— Ще се обадя на доктор Трайъс в „Уолтър Рийд“ и ще го помоля да дойде. Той ще се погрижи да направят всичко възможно.
— А ще ме държи ли за ръката, Пол? — попита Шарън и затвори.
— Не — отвърна Худ на сигнала в слушалката. — Няма да държи ръката ти.
Остави телефона и стисна волана така силно, че мускулите го заболяха. Ядосваше се на себе си, че не може да отиде там, но и го болеше, понеже Шарън нарочно го жегна. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че колкото и да ги обича и да иска да е с тях в болницата, той няма кой знае колко да им помогне. Ще поседи, ще подържи ръката й, после ще се мотае наоколо без никаква полза… точно както когато се родиха децата му. В момента, когато се опита да й помогне с дишането при първата контракция, тя му изкрещя да се пръждосва и да докара сестрата и Худ получи важен урок: има разлика между това една жена да те иска и да има нужда от теб.
Само да не се чувстваше толкова виновен. Изруга и като натисна копчето на говорителя, нареди на Бъгс да го свърже с доктор Орлито Трайъс в болницата „Уолтър Рийд“.
Докато чакаше и се провираше след следобедното стълпотворение от коли, Худ отново се ядоса на Роджърс, въпреки че всъщност нямаше за какво. В края на краищата президентът защо го беше назначил? Не само защото Роджърс беше играч от втората линия, който може ненадейно да спечели играта. А понеже беше опитен воин, който ще внася разум и предпазливост в подобни ситуации, ветеран от войната и историк, питаещ дълбоко уважение към битките, бойците и военната стратегия. Поддържа формата си всеки следобед по един час на механичната пътечка и рецитира поемата „Сид“ на староиспански, когато не е зает с работа. А понякога и когато е. Нормално е подобен човек да иска да замине с хората си — воинът си е воин. Пък и самият Худ не насърчава ли подчинените си да разсъждават самостоятелно? Ако Роджърс не беше такъв авантюрист, той просто щеше да стане помощник-министър на отбраната — длъжност, която доста го привличаше, вместо да приеме утешителната награда — вторият в йерархията пост в Оперативния център.