Нещо стана в клуба и тя отвори очи. Евичка се изправи — двама стегнати мъже с костюми и решителни лица влязоха през предната врата, а една друга двойка се появи откъм кухненската врата зад завесата от мъниста отляво. Без да помръдва, Ким незабелязано повдигна с пръстите на десния си крак лостчето, което задържаше пианото на място. Когато улови погледа на Евичка и разбра какво търсят тези мъже тук, скочи на крака и блъсна пианото по дължина към завесата, за да препречи пътеката. Евичката и останалите двама се провираха между масите, което осигури на Ким няколко секунди преднина.
Тя грабна чантичката си и изтича в противоположната посока, към тоалетните. Нахълта в мъжката. Чувстваше се забележително спокойна и съсредоточена. Шестте месеца обучение в Северна Корея не бяха много, но се оказаха доста полезни. Беше се научила да организира внимателно маршрутите си за отстъпление и да държи парите и пистолетите си скрити.
Прозорецът в мъжката тоалетна винаги стоеше отворен. Тя се качи на мивката и се промуши навън. Изправи се, извади сгъваемия нож от чантичката си и я захвърли.
Намираше се в задното дворче на бара, осеяно със счупени столове, развалени уреди и оградено с висока дървена ограда. Ким се покатери на кофите с боклук, разгонвайки котките, захапа ножа в уста и се хвана за дъските. Тъкмо се канеше да се прехвърли, когато един куршум се заби в оградата на сантиметри от лявото й рамо. Тя спря на място.
— Не бързай, Ким!
Разпозна гласа и стомахът й се сви. Извърна се бавно и видя Бай Гун с още димящия „Смит и Уесън“ калибър .32 в ръка, с който охраняваше бара и касата си. Ким вдигна ръце.
— Ножа… — подкани я той.
— Мръсник — просъска момичето.
Двама агенти пристигнаха тичешком с извадени пистолети. Докато единият й помагаше да слезе от кофите, другият издърпа ръцете й зад гърба и щракна белезниците.
— Защо им помагаш, Бай! Какви лъжи ти наговориха за мен?
— Не са лъжи, Ким. — На светлината от тоалетната тя видя, че съдържателят на бара се усмихва. — През цялото време знаех коя си, така както знаех за оня певец преди теб и за бармана преди него. Шефът ми — заместник-директорът на КЦРУ Ким Хван — редовно ме осведомява за шпионите на КНДР.
Ким го изпепели с поглед. Искаше й се едновременно да го прокълне и да го поздрави, докато я водеха, препъвайки се, край него към улицата и чакащата кола.
41.
ВТОРНИК, 9:30 Ч., БЕЛИЯТ ДОМ
Худ си спомни първото си посещение в Белия дом, когато предшественикът на президента Лорънс покани на среща кметовете на Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго и Филаделфия, за да обсъдят програма за предотвратяването на бунтове. Жестът трябваше да демонстрира загрижеността му за положението в големите градове, но ефектът беше напълно противоположен — обвиниха го, че е расист, защото изказа предположение, че негрите може да се разбунтуват.
Предишният президент също бе висок и едър като Лорънс. И двамата изпълваха кабинета с присъствието си ако не в друго, то поне във физическо отношение.
Помещението не беше особено просторно, а огромното бюро, столовете и групичките високопоставени помощници, които непрекъснато сновяха между кабинета и стаите за висшия персонал в дъното на коридора, още повече го смаляваха. Бюрото до прозореца бе направено от дъбови дъски, взети от историческия кораб „Резолют“, и заемаше цели двадесет и пет процента от Овалния кабинет. Коженият въртящ се стол също бе неестествено голям — не само за удобство, но и от съображения за сигурност. В гърба му бяха вложени четири слоя кевлар. Непробиваемата от куршуми материя пазеше държавния глава от попадение през широкия панорамен прозорец. Можеше да устои на „Магнум“ калибър .348, изстрелян от най-близко разстояние. Самото бюро не беше затрупано — попивателна, поставка за химикали, снимка на първата дама и сина им и телефонът STU-3 с цвят на слонова кост.
От другата страна на бюрото имаше две меки кресла, поставени тук през мандата на Удроу Уилсън. На тях седяха Худ и шефът на националната сигурност Стив Бъркоф. Империята на Бъркоф — просторният комплекс от кабинети на Съвета за национална сигурност, в който се влизаше през двойна врата с арка — се намираше от другата страна на фоайето. Директорът на Оперативния център връчи на всички по един екземпляр от доклада за възможните варианти и те го прегледаха набързо. Тъй като Худ им бе съобщил за проблема в НРЦ и центъра, поведението на президента бе доста рязко.
— Има ли нещо, което не си включил тук — попита Бъркоф, — нещо неофициално?
Худ страшно се дразнеше от подобни въпроси. Естествено, че има. Винаги са се провеждали секретни операции, много преди Оли Норт да направи сделката оръжие срещу заложници. Те продължиха и след разкриването на дейността му. Щеше да ги има и в бъдеще. С тази разлика, че президентите вече не поемаха даже и в тесен кръг отговорността за успешните тайни операции. А хора като Худ публично биваха бичувани за неуспешните.