43.
ВТОРНИК, 23:45 Ч., ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КЦРУ
Когато Бай Гун му се обади, че арестуването е минало без произшествия, Ким Хван се почувства раздвоен — постъпиха правилно, но беше жалко, че загубиха толкова интересна фигура в лицето на госпожица Чон. Неговите криптографи все още не бяха разгадали шифъра й, въпреки че разполагаха със съдържанието на част от информацията, изпращана от нея, тъй като й я бяха подхвърлили чрез Бай Гун. Съдържателят на бара каза на Ким, че синът му служел в армията и от време на време й предаваше истински, но маловажни данни за числеността на частите, топографски координати и промени в командния състав.
КЦРУ от четири години следеше последния урожай от агенти на Северна Корея в Сеул, без да се намесва. Първият агент ги заведе при втори, после при трети и четвърти. Петимата бяха нещо като отделна групичка, в центъра на която стояха Ким и един майстор-пекар. Хван считаше, че са обхванали всички. Сега, след залавянето на момичето, щяха денонощно да следят останалите, за да проверят с кого ще се свържат или кой ще бъде новият агент, прехвърлен на нейно място.
Тревожеше го обаче фактът, че в малкото разшифровани съобщения нямаше и намек за днешното нападение. Всъщност на пекаря, който изпичаше съобщенията си заедно със закуските, даже му бе наредено да отиде на окървавеното тържество и да прецени настроенията на тълпата по въпроса за обединението. Вярно е, че Северът може да е уведомил за атентата само тесен кръг участници в него и да не е съобщил на агентите си, но Хван все пак се съмняваше, че така безразсъдно биха ги изложили на опасност. Защо ще го пращат на честването, ако възнамеряват да пролеят кръв?
Дежурният сержант се обади, че изпратените агенти са се върнали — заедно с госпожица Чон, — и Хван седна зад бюрото си, за да ги посрещне. Никога не я беше виждал на живо, само по снимки. Грегъри Доналд го беше научил как да се подготвя за срещата си с хора, които не познава лично. Опита се да запълни празнотите, за да провери доколко предположенията му ще съвпаднат с действителността. Високи ли са, какъв е гласът им, а ако подозира, че човекът е агент, как ще се държи — раздразнително, агресивно или ще е склонен да сътрудничи. Всъщност единствената полза от цялото занимание се състоеше в това, че Хван правеше преглед на цялата информация, с която разполагаше преди срещата.
Знаеше, че госпожица Чон е висока метър и шестдесет и седем сантиметра, на двадесет и осем години, с хубава, дълга, катраненочерна коса и тъмни очи. Според Бай Гун била костелив орех. Хван подозираше, че притежава и чувствителността на музикант, острия характер на жена, принудена да търпи задевките на мъжете в бара и навика на всички агенти предимно да слушат и по-малко да приказват, да събират информация, а не да я раздават. Ще се държи предизвикателно — както постъпват повечето севернокорейци, когато се срещат с южнокорейци.
Чу отварянето на асансьора и стъпки в коридора. Двамата агенти влязоха. Ким вървеше между тях.
Външно изглеждаше точно така, както си я бе представял — горда, стегната, нащрек, облечена почти както бе очаквал, с тясна черна пола, черни чорапогащи и бяла блуза, две от горните копчета разкопчани — униформата на повечето жени, които свирят по барове. Кожата й обаче го изненада с бронзовия си загар. Естествено, нали денем е свободна и броди из града. Ръцете й също го изненадаха, когато мъжете й махнаха белезниците. За разлика от другите музиканти, които познаваше, пръстите й не бяха дебели и здрави, а изящни и тънки.
Нареди на мъжете да изчакат отвън и й посочи едно кресло. Тя седна, без да кръстосва крака, със събрани колене, скръсти грациозните си ръце на скута и заби поглед в бюрото.
— Госпожице Чон, аз съм Ким Хван, заместник-директор на КЦРУ. Мога ли да ви предложа… цигара?
Хван взе една малка кутия от бюрото и отвори капака й. Тя си взе цигара, понечи да я почука по стъклото на часовника си и се спря — бяха й го отнели да не би да се опита да си пререже вените. Сложи я между устните си.
Хван заобиколи бюрото и й поднесе огънче. Жената жадно си дръпна от цигарата и се облегна назад. Едната й ръка остана в скута, а другата подпря на облегалката. Продължаваше да отбягва погледа му, което беше доста характерно за жените по време на разпит — пречеше на установяването на някакъв емоционален контакт, придаваше официален характер на общуването и често обезсърчаваше разпитващия.