Хван й предложи пепелник и тя го постави на облегалката на креслото. После той седна на бюрото и я гледа мълчаливо почти цяла минута. У тази жена зад фасадата се криеше нещо, което не можеше съвсем да улови. Нещо много странно.
— Какво да ви предложа? Нещо за пиене?
Тя поклати глава, без да вдига очи от бюрото.
— Госпожице Чон, от доста време знаем за вас и вашата дейност. Задачата ви тук приключи и ще бъдете съдена за шпионаж, предполагам, не по-късно от един месец. Подозирам, че при създалото се след днешните събития настроение няма да се церемонят с вас. Присъдата ви никак няма да е лека. Аз обаче мога да ви обещая известни отстъпки, ако ни помогнете да открием извършителите на атентата.
— Знам само това, което видях по телевизията.
— Не ви ли предупредиха?
— Не. И не смятам, че моята страна носи отговорност за взрива.
— Защо мислите така?
Тя го погледна за пръв път.
— Защото не сме ненормални. Има и такива, но повечето от нас не искат война.
Ето, това е. Това е странното. Придържа се към правилата за разпит и навярно ще му се измъква доколкото може. Но не го прави от преданост. Току-що бе прекарала граница между „ненормалните“ и „нас“. Кои нас? Агентите обикновено бяха от военните среди и никога не се изказваха срещу сънародниците си. Хван се запита дали госпожица Чон не е цивилно лице, от онези севернокорейци, принудени да шпионират против волята си, тъй като имат криминално досие, борят се за реабилитирането на семейството си или някой от близките им има нужда от пари. Ако е вярно, значи наистина биха могли да намерят общ език — и двамата отчаяно се стремят към мир и спокойствие.
Директорът Юн Хун нямаше да одобри, че е разкрил поверителна информация на врага, но Хван беше готов да поеме риска.
— Госпожице Чон, ако ви кажа, че ви вярвам…
— Щях да ви предложа да опитате друг номер.
— Но ако наистина е така? — Хван слезе от бюрото и клекна пред нея. Ким нямаше избор — или трябваше да се извърне настрана, или да го погледне. Тя го погледна. — Представих се много зле на курса по психология, пък и съм много лош покерджия. А ако също така ви кажа, че някой полага огромни усилия да представи атентата за дело на вашите военни и всички улики сочат натам, но въпреки това аз не им вярвам?
Ким се замисли.
— Ако ми кажехте нещо такова, щях да ви помоля да убедите и другите.
— Но ако те не ми вярват? Бихте ли ми помогнали да докажа подозренията си?
Изражението й беше предпазливо, но и заинтригувано.
— Слушам ви, господин Хван.
— Намерихме отпечатъци от стъпки в близост до мястото на експлозията — от севернокорейски военни ботуши. За да се уличат вашите военни, са били нужни ботуши, също и съответните експлозиви, а вероятно и оръжия от Севера. Не знаем в какви количества — неголеми, предполагам, тъй като подобна група ще държи да остане малка и сплотена. Вие можете да се опитате да разберете дали е имало кражба на такива вещи и материали.
Ким загаси цигарата си.
— Не.
— Няма ли да ни помогнете?
— Господин Хван, вашите началници ще ми повярват ли, ако се върна с подобна информация? Нашите народи не хранят особено доверие един към друг.
— Аз ще ви повярвам. Разполагате ли с друг начин на свръзка с вашите освен бара?
— Ако имам, какво ще направите?
— Ще дойда с вас и ще чуя отговора им. Ще разбера дали е взето и друго оборудване и екипировка. Ако терористите са толкова безразсъдни, колкото смятам, може да замислят нови нападения, за да ни подтикнат към война.
— Но самият вие казахте, че началниците ви не споделят вашите подозрения.
— Ако намерим улики, нещичко, което поне малко да подкрепя твърденията ми, ще се свържа директно с оглавяващия Корейската група във Вашингтон. Той е разумен човек и ще се вслуша в думите ми.
Ким продължи да го гледа. Заместник-директорът на КЦРУ въздъхна и притисна слепоочията си с два пръста.
— Нямаме време, госпожице Чон. В резултат на днешните събития не само може да се стигне до война, но и преговорите за обединение да бъдат прекратени, поне докато ние сме живи. Ще ми помогнете ли?
Ким се поколеба, но само за момент.
— Сигурен ли сте, че ми имате доверие?
Хван вяло се усмихна.
— Не бих ви поверил ключовете от колата си, госпожице Чон, но по този въпрос — да, вярвам ви.
— Добре. — Тя бавно се надигна. — Ще работим заедно. Но разберете ме, господин Хван, аз имам семейство на Север и не бих го пожертвала нито заради вас… нито дори в името на мира.
— Разбирам.