Човек можеше да се ядосва на грешките му и честите прояви на неотстъпчивост, но нямаше как да не се възхищава на идеите му. Въпреки че външната му политика претърпя доста сериозни удари още в началото, той намери изход и създаде Оперативния център, който щеше да помага в овладяването на ситуациите. Бъркоф твърдеше, че бюрокрацията трябва да се намали, а не да се увеличава, за да постигнат успехи навън, но президентът този път не се съгласи с него — и създаде повод за непрекъснати търкания между Худ и Съвета за национална сигурност.
Само че Худ не се притесняваше от това. В сравнение с някои от представителите на малцинствата и защитниците на човешките права, с които се бе сблъскал в Лос Анджелис, Бъркоф беше просто песен.
Худ спря пред болницата, паркира пред „Бърза помощ“ и забърза към асансьора. Предварително се бе осведомил за номера на стаята по телефона. Качи се право при номер 834. Вратата беше отворена, Шарън се бе отпуснала на стола със затворени очи и се стресна при влизането му. Худ я целуна по челото.
— Татко!
Гласът на Александър излизаше приглушен изпод прозрачната палатка, но погледът и усмивката му сияеха. Дишаше хрипливо, а силният му малък гръден кош се бореше за всяка глътка въздух. Худ приклекна на едно коляно.
— Купа Лорд май те настигна този път, Супер Марио.
— Казва се Купа Кинг, татко.
— Грешка. Нали знаеш колко ме бива във видеоигрите. Изненадан съм, че твоят „Гейм Бой“ не е тук.
Момчето сви рамене.
— Не ми разрешиха. Даже комикси не ми дават. Мама ми чете и ми показва картинките.
— Трябва да си поговорим за някои от неговите комикси — обади се Шарън и се приближи към тях. — Това изтръгване на ръце и избиване на зъби…
— Мамо, комиксите стимулират въображението ми.
— Не се вълнувай — каза Худ. — Ще обсъдим въпроса, когато се оправиш.
— Татко, аз си ги обичам…
— Няма да ти ги вземем — обеща Худ. Докосна палатката с опакото на ръката си и погали през нея сина си по бузата. В момента всемогъществото на медицината му се виждаше най-важното нещо на света. Наведе се и намигна. — Ти гледай да се изправиш на крака, а пък аз после ще се постарая да убедя майка ти.
Александър кимна немощно и баща му се изправи.
— Благодаря ти, че дойде — каза Шарън. — Какво стана с кризата, свърши ли?
— Не. — Не беше сигурен дали това не е злонамерен намек, но реши да приеме, че не е. — Виж, много се извинявам за преди, но наистина е напечено. Харли къде е?
— При сестра ми.
Худ кимна и я целуна.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Пол…
Той се обърна.
— Аз наистина смятам, че тези комикси никак не са полезни за него. Има прекалено много насилие.
— В тези от моето детство също имаше, а пък аз съм си съвсем нормален. Въпреки отсечените глави, зомбитата и Гадняра.
Шарън изви вежди и тежко въздъхна. Худ я целуна отново, направи знак с вдигнат палец на Александър и закрачи към асансьора. Не посмя да погледне към часовника си, преди да се е скрил вътре.
45.
ВТОРНИК, 10:05 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
— Защо, по дяволите, се бави Винс? — изруга Мат Стол, загледан в екрана. — Програмираш времевата разлика, натискаш „Търсене“ и компютърът отива на първата от фалшивите снимки.
Фил Катцен седеше на стола до него и също наблюдаваше екрана. Докато в НРЦ се ровеха из снимките от сутринта, двамата правеха пълна диагностика на системата.
— Може да не е открил нищо, Мати.
— Ами. Знаеш, че не е възможно.
— Аз — да. Но може би компютърът не знае.
— Май си прав — нацупи се Стол. Той поклати глава, когато последната диагностична програма завърши с диаграма, на която всичко изглеждаше наред. — А и това също не е вярно. — Едва се удържа да не удари по компютъра. Както му е тръгнало, цялата система ще вземе пак да се изключи.
— Няма начин програмите за диагностика да са били повредени, нали? — попита Катцен.
— Никакъв. Но така смятах и по отношение на останалия софтуер. Страшно ме е яд, Фил, и все пак бих дал лявата си ръка, за да се запозная с мръсника, който ме прекара така.