— Значи поглеждаме файла за светофарите в Пхенян и ако е примерно 30 мегабайта — може да сме попаднали на търсената програма.
— Да.
— Само че откъде да започнем? Който е написал програмата, е имал достъп до разузнавателните снимки от Северна Корея — което означава, че е някой от Оперативния център, НРЦ, Пентагона или Южна Корея.
— Никой в Оперативния център или НРЦ няма да спечели от мобилизация на полуострова. Нашата работа няма да се промени. Значи остават Министерството на отбраната и Южна Корея. — Стол започна да преброява дискетите от всеки източник. За да получи онези, които го интересуваха, трябваше да ги обозначи със звездичка и да ги изиска по електронната поща от архивите на центъра. Дискетите щяха да бъдат презаписани, донесени на ръка, той щеше да се подпише, а при връщането им те щяха да бъдат изтрити.
— Мама му стара — изруга Катцен с нарастването на бройката. — Около двеста дискети от Министерството на отбраната и около четиридесет от Южна Корея. Сигурно дни наред има да ги преглеждаме.
Стол се замисли, а после освети всичко от Южна Корея.
— Защо тях — понеже са по-малко ли?
— Не — отвърна Стол, — по-безопасно е. — Натисна звездичката, а после „Изпрати“. — Ако Боб Хърбърт разбере, че първо съм заподозрял нашите, ще ми откъсне главата.
Катцен го потупа по рамото и стана.
— Отивам да уведомя Пол. Мати, моля те, направи ми една услуга.
— Каква?
— Кажи на Пол, че аз съм забелязал дъба.
— Добре, но защо?
— Защото, ако директорът разбере, че неговият главен еколог не е видял дърво от половин метър разстояние, ще ми откъсне главата.
— Дадено. — Стол се облегна, скръсти ръце и зачака дискетите да пристигнат.
46.
СРЯДА, 12:30 Ч., ИЗВЪН СЕУЛ
Шосетата между Сеул и демилитаризираната зона все още бяха задръстени от военни части и Хван нареди на шофьора си Чо да кара по страничните пътища. Колата, следвайки указанията на Ким Чон, се насочи през ситния дъжд на север от града. Чо пусна отоплението и то безшумно заработи. Седнал на задната седалка до Ким, Хван се питаше дали идеята му е удачна, въпреки че за момента тя бе единствената. Сътрудничеството с Ким противоречеше на всичко, в което бе учен и възпитаван да вярва — щеше да се довери на севернокорейска шпионка по въпроси, засягащи сигурността на КНДР. Докато седеше до младата жена, която мълчаливо гледаше през прозореца, започна сериозно да се съмнява в поведението си. Не се страхуваше, че тя ще се опита да го вкара в капан или в някое змийско гнездо на севернокорейците. Хван нарочно държеше палтото си незакопчано, за да се вижда кобурът под мишницата му. Ако стане нещо, и тя няма да се измъкне невредима. Но Ким беше предпочела да се предаде на Бай Гун, вместо да получи куршум. Значи й се живее.
Тревожеше се, че тя може да го заблуди — възможно бе, въпреки привидната й искреност — и южнокорейската армия да понесе загуби заради него. А дори и да не го подведе — ако информацията й е вярна и конфликтът бъде предотвратен навреме, — все пак можеха да го обвинят в съюзяване с врага. Цялата полза от действията му няма да изличи срама от обвинението в измяна.
Много му се искаше да си поприказва с Ким, да научи нещо повече за нея, ала не смееше. Страхуваше се, че тя може да изтълкува поведението му като проява на слабост или неувереност и да се възползва от това. Шофьорът Чо обаче не страдаше от подобни опасения. Непрекъснато гледаше в страничното огледало и в очите му под периферията на кафявата шапка се четеше неспокойствие. С всяко ново указание на Ким те навлизаха сред все по-диви местности навътре сред хълмовете на североизток и с всеки завой Чо яростно му сочеше с поглед радиостанцията под таблото и безмълвно настояваше да му позволи да изпрати координатите им в главното управление.
Хван скришом поклащаше глава или отвеждаше поглед.
Горкият Чо. Преди три месеца получи куршум в ръката и го прехвърлиха от оперативната работа в автомобилния парк. Така жадуваше да се върне, да подгони отново шпионите и да счупи няколко глави.
Не. Ще минат без проследяване, подкрепления, нищо, което да накара госпожица Чон да се усъмни в намеренията им. Заложили бяха всичко на една жена, която знаеше, че ако не избяга, я очаква затвор, а може би и бесилка. Хван само се надяваше, че чувството й за дълг е толкова силно, колкото неговото.
— Мога ли да кажа нещо? — попита Ким, все така загледана през прозореца.
Хван се обърна към нея с едва скрито учудване.
— Моля.
Тя се извърна с лице към него. Очите й гледаха по-меко, а устните й не бяха така здраво стиснати.