— Мислех си за постъпката ви — много е смела.
— Просто пресметнат риск.
— Не. Можехте да не направите нищо — и това нямаше да е позорно. Вие дори не знаете къде ви водя.
Хван усети как Чо отпусна газта. Изгледа го отново и колата пак ускори.
— А къде всъщност ни водите? — попита Хван.
— В моята къщичка.
— Но вие живеете в града.
— Защо смятате така? Понеже агентите ви са ме проследили — жената, която не обича да пие, и мъжът, който сменя дегизировката си, но не и лошия си дъх ли?
— Те сега се обучават. Предполагаше се, че ще ги забележите.
— Сега разбирам. За да не заподозра, че господин Гун ме следи. Само че той никога не ме е изпращал до дома ми. Сигурно сте разпитвали някой от кадетите.
Хван премълча.
— Няма значение. Имам мотор и идвах тук, за да предавам истинските съобщения. Надясно по черния път — поръча тя на Чо.
Чо отново погледна към Хван в огледалото. Този път заместник-директорът не му обърна внимание.
— Както виждате — продължи Ким, — не само вие сте си играли на котка и мишка. От години знаем, че държите бара под наблюдение. Изпратиха ме, за да объркам агентите ви. Шифърът беше почти истински, но хората, за които го свирех — тези, които идваха там и вие проследявахте, — нямаха представа какво вършат. Всичките бяха южнокорейци, наети от мен за по една вечер — да поседят в бара и да си тръгнат.
— Разбирам — каза Хван. — Да предположим, че ви повярвам, което не съм съвсем готов да сторя. Защо тогава ми разказвате всичко това?
— Защото искам да повярвате в нещо, което ще ви кажа, господин Хван. Аз не дойдох в Сеул по собствена воля. Брат ми Хан се опита да открадне морфин за майка ни от една военна болница. Когато полицията пристигна, аз му помогнах да избяга. Тогава арестуваха мен и майка ми. Предоставиха ми да избирам — да вляза в затвора или да замина на юг и да събирам разузнавателни сведения.
— Как пристигнахте тук?
Очите на Ким проблеснаха.
— Не ме разбирайте погрешно, господин Хван. Аз не съм предателка. Ще ви кажа само каквото е необходимо, нищо повече. Да продължа ли?
Хван кимна.
— Съгласих се да ме прехвърлят тук, при условие че настанят майка ми в болница и опростят присъдата на брат ми. Те обещаха, макар че не успях да открия Хан след това. После научих, че е намерил начин да отиде в Япония.
— А майка ви?
— Тя имаше рак на стомаха, господин Хван. Почина, преди да дойда тук.
— Но вие все пак дойдохте.
— За майка ми се грижиха до смъртта й. Правителството спази уговорката, аз също трябваше да я спазя.
Хван кимна. Продължаваше да не обръща внимание на очите на Чо, които се въртяха като топки за пинг-понг.
— Казахте, че държите да повярвам на нещо, госпожице Чонг. Вашата история ли?
— Да, но и на друго. Ако аз не ви помогна, вие ще умрете, когато стигнем в къщичката.
Чо натисна яко спирачките. Колата леко поднесе по калния път и спря.
Хван изгледа спътничката си, по-скоро ядосан на себе си, отколкото на нея. Вратите бяха заключени. Ако се наложеше, беше готов да прибегне и до оръжието си.
— А вие ще умрете в затвора „Масан“, ако аз не ви помогна. Кой ни чака в къщата?
— Никой. Има капан.
— Какъв?
— Радиостанцията е сложена в пианото. Ако не изсвириш определена мелодия, преди да вдигнеш капака, се взривява бомба.
— Вие ще ни изсвирите тази мелодия. Нали не искате да умрете?
— Грешите, господин Хван. Напълно съм готова да умра. Но съм готова и да живея.
— При какво условие, госпожице Чон?
В страничното огледало се появи светлина от фар. Чо свали прозореца и махна с ръка на мотора да не спира. Жената изчака да заглъхне трещенето на двигателя.
— Нямам нищо на този свят освен брат си…
— И страната си.
— Аз съм патриотка, господин Хван, не ме обиждайте. Но не мога да се върна. Жена съм, на двадесет и осем години — ще ме изпратят отново, този път не на Юг, а в някоя друга страна. Може би следващия път ще се наложи да използвам не само уменията си на пианото.
— Патриотизмът си има цена.
— Моето семейство я е платило хиляди пъти. Единственото ми желание сега е да се събера с оцелелите от него. Ще направя каквото искате, но после ви моля да ме оставите при къщичката.
— И да отидете в Япония? — Хван поклати глава. — Най-позорно ще ме уволнят, и то съвсем заслужено.
— Бихте ли предпочели риска страната ви да бъде въвлечена във война?
— Май никак не се тревожите, че хиляди младежи като брат ви могат да умрат?
Ким извърна поглед.
Хван провери часа по часовника на таблото. Даде знак на Чо да потегли и колата тръгна, изхвърляйки кал изпод гумите си.