— Няма да оставя никой да умре — заяви Ким.
— Надявах се, че е така. — Лицето й се осветяваше от време на време от лампите в къщите, край които минаваха, нашарено от сенките на дъждовните капки по стъклото. — Ще направя каквото мога за вас, разбира се. Имам приятели в Япония… Сигурно ще измислим нещо.
— И там ли затвор?
— Не, не затвор. Има едни такива лагери с много лек режим, нещо като центрове за превъзпитаване.
— Трудно ще ми бъде да открия брат си — даже и килията ми да е удобна.
— И с това мога да ви помогна. Той ще ви посещава. Ще видим какво ще измислим.
Тъмните сенки по лицето на Ким от стичащите се по прозореца капки дъжд напомняха сълзи.
— Благодаря ви. Все е нещо. Ако може да стане.
За пръв път му се видя открита и уязвима и усети някакво привличане към нея. Беше силна и красива и той си помисли и едва не го каза на глас, че винаги може да се ожени за нея и здравата да обърка южнокорейската правна система. Ала колкото и съблазнителна да му изглеждаше идеята, щеше да е непочтено да си играе със свободата й… Или да й се натрапва.
Но мисълта не го напусна, докато караха по все по-хлъзгавия път към дома на Ким сред хълмовете. Даже и да не мислеше за нея, едва ли щеше да забележи мотора, спрял отстрани на пътя с угасени фарове и неизключен двигател, който ги бе подминал преди известно време…
47.
СРЯДА, 10:50 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Фил Катцен се сблъска с Худ на вратата на кабинета му и влезе след него. Предаде на директора какво са открили и му съобщи, че Стол вече проверява първите от южнокорейските дискети.
— Това съвпада с мнението, което Грегъри Доналд е изразил пред Марта — каза Худ. — Той и Ким Хван от КЦРУ също не смятат, че взривът е дело на Северна Корея. — Худ се беше успокоил, че успя да се отбие при сина си, и вече не се тревожеше толкова за състоянието му. Отпусна се малко и се поусмихна. — Как ти дойде откъсването от петролните петна и екваториалните гори?
— Странно ми е — призна екологът, — но доста съживяващо. Поразмърдах някои мускули, които бяха почнали да атрофират.
— Ако стоиш прекалено дълго тук, и други неща ще ти атрофират.
— Пол… — Ан Ферис влезе в стаята.
— Точно тебе исках да видя.
— Може и да съжалиш, че ме виждаш. Разбра ли за файловете от Южна Корея?
— Нали аз съм директорът. Плащат ми да знам.
— Охо — намръщи се тя, — май сме в празнично настроение. Изглежда, срещата с президента е минала добре.
— Не съвсем. Виж, със сина ми — да. Та какво за файловете? Мислех, че запитванията в архива са поверителна информация.
— Естествено. А до обед ще научат и във „Вашингтон Пост“. Просто е умилително на какво са способни хората заради пари или няколко билета за мач от суперлигата. Но проблемът, който трябва да решим сега, не е този. Имаш ли представа какъв кошмар ще настъпи, ако изтече информация, че подозираме собствените си съюзници за атентата?
— Не можеш ли да се измъкнеш някак?
— Разбира се, Пол. Но недоверието е много пикантна новина и всички ще се възползват от това.
— А къде останаха истината, справедливостта и американските идеали?
— Умряха заедно със Супермен, приятелю — отвърна Фил. — Само че него го съживиха, а за тях забравиха.
Ан почука с химикала по малкото бележниче в ръката си.
— За какво си ме търсил?
— Задръж малко, Ан. — Худ вече беше натиснал F6 и лицето на помощника му изпълни екрана. — Нещо ново от КЦРУ, Бъгс?
— Докладът от лабораторията във файл ВН\1.
— С две думи?
— Севернокорейски експлозиви, отпечатъци от ботуши, следи от бензин. Как е Александър?
— Благодаря, по-добре. Направи ми услуга — помоли Боб Хърбърт да дойде в единадесет. — Худ прекъсна връзката и прокара ръка през лицето си. — По дяволите. От КЦРУ твърдят, че е Северна Корея, Мати смята, че сме нападнати от южнокорейски вирус, а Грегъри Доналд счита, че някакви южнокорейци са се направили на севернокорейци. Пълен цирк.
— Да, но теб те бива за звероукротител — подхвърли Ан. — Какво му е на Александър?
— Астматичен пристъп.
— Горкото дете — поклати глава Фил Катцен и се отправи към вратата. — Пък и тоя гаден смог по това време на годината. Ще бъда при Мати, ако ти потрябвам.
Когато останаха сами, Худ забеляза, че Ан го гледа втренчено. Не за пръв път я бе виждал да го гледа така, но днес в тъмните, кехлибарени очи имаше някакъв мек, състрадателен блясък, който събуждаше безпокойство в него, тъй като рядко долавяше подобни чувства у съпругата си. Но пък Ан Ферис не беше принудена да живее с него.
— Ан — подхвана той, — президентът…