И все пак всичко това трябваше да стане. Още от 1989 година, когато убежденията му изкристализираха и публикува анонимната брошура „Корея е Южна Корея“, Сун знаеше, че трябва да изпълни дълга си. Книжката предизвика протестите на интелектуалците и активистите, радеещи за обединението, но тяхната реакция го убеди, че е на прав път. В нея той застъпваше становището, че евентуалното обединение не само ще доведе до културна и икономическа катастрофа, но и ще провали живота, кариерата и политическите амбиции на офицерите от двете страни на границата. Това е достатъчно само по себе си да създаде хаос, тъй като войници като Око няма охотно и с благодарност да се примирят с подчинената си роля и с незначителни постове. Ще организират заговор, който ще хвърли полуострова в много по-обхватна и смъртоносна война, отколкото сравнително ограничения конфликт, замислен от Сун и съратниците му. А и окончателното разделение между двете страни щеше да предотврати жестоките сблъсъци като бунтовете през 1994 година в Сеул например, когато повече от седем хиляди войници се изправиха срещу десет хиляди привърженици на обединението и над двеста души бяха ранени. Протестите на обединителите само щяха да се засилят, ако опитите на САЩ да помогнат на Севера да замени старите си ядрени реактори продължаха. Новите реактори биха намалили възможностите на КНДР за производство на плутоний и атомните бомби и Северът щеше да е по-склонен да подпише със Сеул общ договор за отбрана.
В крайна сметка замислените от него и съратниците му действия бяха за предпочитане. А ако президентът на САЩ продължава да се меси и принудително да ги подтиква към обединение, то той и съюзниците му ще постигнат пирова победа.
Време е да започват — закъсняваха. Сун и войникът тръгнаха през мрака към палатката на Ки Су, притиснали до хълбоците си пистолетите, чиито заглушители стигаха до лактите им. Минаха край часовия, обхождащ района — страховит на вид мъж, обкичен с медали и с белег, пресичащ цялото му чело. Войникът стегнато им отдаде чест.
Покривалото на палатката не беше вързано и полковникът влезе.
Сун не се поколеба нито за миг, макар че почувства известно съжаление. Беше прочел досието на Ки Су и изпитваше някакво неохотно уважение към него. Баща му бил японски войник, а майка му — момиче за забавления по време на Втората световна война. Ки Су се бе преборил с това срамно петно в биографията си, получил бе диплома по комуникации, а после постъпил в армията, където бързо се издигнал. Жалко, че трябваше да умре или още по-лошо — честта му да бъде опетнена. Но той имаше съпруга и дъщеря и полковникът се надяваше, че ще прояви разум.
Ординарецът на Сун прибра от кобура, провесен на стола до бюрото на Ки Су, пистолета му — „Токарев ТТ-33“. Затъкна го в колана си, а Сун клекна до леглото, покри със свободната си ръка дясното ухо на спящия севернокореец и притисна дулото на оръжието до лявото му ухо.
Ки Су се сепна и се събуди. Сун притисна плътно цевта до главата му.
— Не мърдайте, полковник.
Ки Су раздвижи главата си и се опита да стане, но Сун не му позволи.
— Казах да не мърдате!
— Сун? — присви очи в тъмнината Ки Су.
— Аз съм. Слушайте ме внимателно, полковник…
— Нищо не разбирам…
Ки Су се опита да седне, но спря, тъй като Сун натисна дулото още по-силно.
— Полковник, нямам време за губене. Нуждая се от помощта ви.
— За какво?
— Искам кода, с който се променят координатите за изстрелване на нодоните.
— Но нали донесохте заповед? В нея нищо не се споменава…
— Има ново нареждане, полковник. Без вашата помощ ще ни бъде трудно да го изпълним. Ако ни помогнете, ще ни улесните… пък и ще останете жив. Какъв е изборът ви?
— Искам да знам на чия страна сте.
— Изборът ви, полковник?
— Няма да пренасоча ракетите, без да знам накъде!
Сун не помръдваше. Пистолетът продължаваше да сочи към главата на Ки Су. Трябва да му се признае, че се държи като истински офицер, помисли си той.
— Няма да бъдат насочени към вашата страна, полковник. Само това мога да ви кажа.
— Вие на чия страна сте? — Ки Су изгледа последователно полковника и войника.
Дулото на пистолета леко се премести и се чу пукот, последван от съскането на освободения въздух. Ки Су изрева и се хвана за лявата ръка.
След секунда доловиха шум от забързани стъпки отвън. Откъм близките палатки се приближи светлината на фенерче.
— Господин полковник, какво става?
Кон застана до входа на палатката и се прицели с двата пистолета — неговият и на Ки Су.
Оръжието на Сун отново беше на старото си място и се целеше в главата на Ки Су.