И внезапно се случи. Бликна яркожълта кръв — толкова силно, че удари визьора на Манън с ясно доловим плясък. Разкъсаната вена се завъртя като миниатюрна свободна дюза, подхранвана от огромното кръвно налягане на пациента и ускорения му пулс. Манън я хвана, изтърва я, опита отново. Струята се превърна в лека, трепкаща мъглица и секна. Сестрата при пулта за налягането видимо се отпусна, докато другата почистваше визьора на хирурга.
Манън отстъпи леко, докато асистентите почистваха и подсушаваха операционното поле. През визьора очите му бляскаха странно върху потната бяла маска на лицето му. Сега вече времето беше от съществено значение. Хъдлърите бяха здрави, но все пак си имаха ограничения — не биха могли да издържат безкрайно дълго на декомпресия. Щеше да има постепенно движение на телесните флуиди към отвора в кожата, напън на вътрешните органи в полето на видимост и още по-голямо увеличение на кръвното налягане. За да бъде успешна, операцията не биваше да трае повече от трийсет минути и поне половината време беше минало само за разкриване на проблемното място. Дори ако Манън премахнеше тумора, отстраняването му заплашваше да увреди разположените под него кръвоносни съдове, които трябваше да бъдат зашити с голямо внимание и преди да се изтече фаталният срок.
Те всички знаеха, че бързината е от голямо значение, но на Конуей внезапно взе да му се струва, че гледа филм, който непрекъснато се ускорява. Ръцете на Манън се движеха по-бързо, отколкото приятелят му някога го беше виждал. И още по-бързо…
— Това не ми харесва — каза сухо О’Мара. — На пръв поглед сякаш си е възвърнал самоувереността, но е по-вероятно вече да не го е грижа — за него, искам да кажа. Все още се вълнува за пациента, очевидно, макар да знае, че шансът не е голям. И трагичното в случая е, че той никога не е имал голям шанс, както ми каза Торнастър. Ако не беше намесата на хипотетичния ви приятел, Манън не би се и притеснявал чак толкова, че ще загуби пациента си — просто един от малобройните му провали, нищо повече. Когато е направил онази първа грешка, това е разбило самочувствието му и сега той…
— Нещо го е накарало да сбърка — твърдо заяви Конуей.
— Опитахте се да го убедите, а какъв е резултатът? — изсумтя психологът. — Приликла сериозно се вълнува и треперенето му се влошава непрекъснато. Но Манън е или поне беше сравнително стабилен — не мисля, че ще се огъне преди края на операцията. Макар че именно за сериозните и целеустремени личности, за които работата е смисълът на живота им, трудно може да се каже какво ще стане.
— Едуардс на линия — намеси се нов глас. — Какво има?
— Давай, Конуей — позволи психологът. — Ти задаваш въпросите. Точно сега имам да мисля за други неща.
Гъбестият тумор беше изваден чисто, но за изпълнението на това се наложи да бъдат отрязани множество малки кръвоносни съдове и дейността по зашиването им щеше да е по-трудна от всичко направено до момента. Да се пъхнат увредените краища в тръбичка — достатъчно навътре, така че да не могат просто да се измъкнат отново, когато се възстанови кръвообращението — беше тежка, монотонна и късаща нервите процедура.
До изтичането на съдбоносния половин час оставаха едва осемнайсет минути.
— Добре си спомням Харисън — прозвуча далечният глас на Едуардс, когато Конуей му обясни какво би искал да знае. — Скафандърът му беше повреден само в участъка на крачола, тъй че не бихме могли да го бракуваме — тези чудеса са снабдени с пълен комплект инструменти, животоспасяващо оборудване и са скъпи. И, естествено, обеззаразихме го! Правилата изрично посочват, че…
— И все пак би могъл да е някакъв носител, майоре — бързо го прекъсна Конуей. — Колко внимателно проведохте обеззара…
— Много внимателно — отсече майорът, наистина раздразнен. — Ако пренасяше каквото и да е насекомо или паразит, вече са мъртви. На практика скафандърът заедно с всичките му допълнения минава през същата стерилизационна процедура, както и хирургическите ви инструменти. Това удовлетворява ли ви, докторе?
— Да — каза Конуей меко. — Наистина.