Сега вече беше установил връзката между Кюфтето и операционната зала, чрез скафандъра на Харисън и стерилизацинното отделение. Но разполагаше и с още нещо. Беше спипал Йехуди!
До него Манън се спря. Ръцете на хирурга трепереха, когато той каза отчаяно:
— Трябват ми осем чифта крайници или инструменти, които могат да правят осем различни вида операции едновременно. Не върви на добре, Конуей. Изобщо не върви на…
— Не правете нищо за момент, докторе — каза колегата му настоятелно, после се зае да раздава инструкции на сестрите — да минат покрай него с подносите си с инструменти. О’Мара започна да крещи, че иска да знае какво става, но Конуей се бе съсредоточил прекалено силно, за да му отговори. После една от келгианските сестри издаде звук като носово издишване, което при ГБЛЕ беше еквивалент на изненадано възклицание, понеже внезапно сред форцепсите на подноса й се озова среден размер гаечен ключ.
— Няма да повярвате — рече Конуей радостно, докато носеше, ъъъ, нещото на Манън и го поставяше в ръката на хирурга, — но ако просто ме изслушате и после правите каквото ви препоръчам…
Колегата му се върна към работата си след по-малко от минута.
Колебливо в началото, но с нарастваща увереност и скорост, той възобнови деликатната дейност по кръвоносните съдове. От време на време си подсвиркваше през зъби или кълнеше под носа си, но това беше нещо нормално за Манън по време на трудна операция, която обещава да приключи добре. В наблюдателната галерия Конуей можеше да види щастливо ухилената, но и озадачена физиономия на главния психолог и крехкото, паешко телце на емпата. Приликла още трепереше, но много бавно. Беше реакция, каквато рядко се наблюдава при цинрусец далеч от родната му планета и показваше близък източник на емоционално излъчване, което е едновременно силно и много приятно.
След операцията те всички настояваха да разпитат Харисън за Кюфтето, но преди да успеят да го сторят, Конуей първо трябваше да обясни на лейтенанта какво точно се е случило.
— …и макар че все още нямаме представа как изглеждат те — тъкмо казваше Конуей, — вече знаем, че са много развити интелектуално и че цивилизацията им е извънредно напреднала технически. С това искам да кажа, че уменията им да изработват и използват инструменти…
— Така си е — каза сухо Манън и нещото в ръката му се превърна последователно в метална сфера, миниатюрен бюст на Бетовен и след това — в тралтанска изкуствена челюст. След като се беше уверил, че хъдлърът ще бъде един от успехите му, а не в списъка на провалите, Манън бе започнал да възвръща чувството си за хумор.
— Но уменията за изработването на инструменти вероятно са се развили много след философските науки — продължи Конуей. — Въображението е безсилно пред условията, в които те са еволюирали. Тези инструменти не са предназначени за употреба с ръце, местните може би дори не притежават еквивалента на това, което смятаме за ръка. Те обаче имат мозъци!
Под умствения контрол на своя собственик, „инструментът“ си беше проправил път на „Декарт“, близо до Харисън, но по време на внезапното излитане се бе оказал неспособен да се върне обратно и в крайна сметка е бил овладян от нов източник на умствено влияние, от лейтенанта. Беше се превърнал в крачната опора, от която Харисън се нуждаеше толкова силно, но тя не издържа на теглото му, понеже в действителност не бе част от структурата на кораба. Когато скафандърът минавал обеззаразяване в същата зала, където се намирали и хирургическите инструменти и една сестра е надникнала да търси определен инструмент, нещото отново се превърнало в онова, което било нужно.
Оттогава нататък и започнали грешките при броенето на инструментите, падания на скалпели, които не режат, и спрейове, които наистина се държат странно, а горкият Манън беше използвал нож, който е следвал съзнанието, а не ръцете му, с едва ли не фатален резултат за пациента. Но втория път хирургът вече знаеше, че държи малък универсален инструмент, който се поддава както на ръчен, тъй и на умствен контрол и някои от формите, които го беше накарал да приеме, и нещата, които беше вършил с него, щяха да накарат колегите му да помнят тази операция до края на живота си.
— Това… устройство… вероятно е много ценно за собственика си — завърши сериозно Конуей. — Редно е да му го върнем. Но то ни е нужно тук, даже искаме да имаме колкото се може повече от тях! Вие, хора, трябва да установите контакт и да сключите търговски споразумения. Непременно ще се намери нещо, което ние притежаваме или можем да сторим, за да ги…