Най-доброто решение, каза си Конуей, беше да остави въпросите си да почакат, докато действително види пациента си, което щеше да се случи след малко повече от час. Междувременно можеше да се позанимава с изучаване на докладите от „Декарт“.
И да обядва.
Крайцерът на Мониторния корпус светкавично изскочи в нормалното пространство, чуждият кораб подире му се въртеше като ненормална крива перка. После също толкова бързо „Декарт“ се гмурна обратно в хиперпространството, за да поеме отново по пътя към Кюфтето. Спасителните екипи на Болницата се приближиха, прихванаха пуснатия от „Декарт“ емитер на магнитното въже и го прикачиха към совалката-влекач.
Облечени в скафандри, доктор Манън, Приликла, лейтенант Харисън и Конуей наблюдаваха от отворения шлюз на линейката.
— Все още пропуска — каза Манън. — Това е добър знак — значи вътре още има налягане…
— Освен ако не тече гориво — поправи го Харисън.
— Какво чувстваш? — попита Конуей.
Крехкото като яйчена черупка телце на Приликла и шестте му тръбести крачета трепереха толкова силно — очевидно приемаше нещо.
— В кораба има едно живо същество — каза емпатът накрая. — Емоционалното му излъчване е съставено главно от страх и усещания за болка и задушаване. Бих казал, че така се чувства от доста време — излъчването е потиснато и му липсва яснота поради това, че многократно е губил съзнание. Но качеството на умственото състояние на съществото не оставя място за съмнения, че е интелигентно, а не е просто опитно животно…
— Хубаво е да знаем — каза Манън сухо, — че не си пъхаме главата в торбата заради комплект прибори или космическо кученце от Кюфтето…
— Нямаме много време — реши Конуей. Мислеше си, че досега пациентът им би трябвало да е доста откачил. Страхът му беше понятен, разбира се, а също и болката, задушаването и замъгленото съзнание, които вероятно бяха плод на нараняване, нарастващ глад и застояла вода за дишане. Опита се да се постави на мястото на астронавта от Кюфтето.
Макар че е било твърде дезориентирано от очевидно неконтролируемото въртене, съществото отчаяно се беше борило да запази въртенето, когато „Декарт“ се опита да го вземе на борда, понеже вероятно бе достатъчно умно да осъзнава, че така въртящ се кораб не може да бъде вкаран в трюма на кръстосвача. Вероятно би могло да спре със собствените си двигатели, ако „Декарт“ не беше връхлетял да му помага с такава готовност — но това беше само възможност, разбира се, а и корабът течеше доста силно. Сега все още течеше и се въртеше и, тъй като обитателят му почти не бе на себе си, Конуей сметна, че може да рискува да го уплаши още малко, като овладее въртенето и премести кораба във влекача, а пациентът премине колкото се може по-бързо в пълните с вода помещения, където да поработят с него.
Но веднага щом безплътните пръсти на тракционните лъчи се протегнаха, също тъй невидима сила сграбчи телцето на Приликла и започна да го разтърсва яростно.
— Докторе — каза емпатът, — съществото излъчва извънмерен страх. То се насилва да разсъждава смислено но е близо до паниката. Бързо губи съзнание, може би умира… Вижте! Пак използва кърмовата тяга!
— Спри! — ревна Конуей на лъчевите оператори. Чуждият кораб, който беше забавил почти до спиране, отново започна да се върти бавно, а страничните дюзи на носа и кърмата му избълваха пара. След няколко минути соплата започнаха да работят на пресекулки, по-слабо и накрая спряха изцяло, като оставиха кораба да се върти с приблизително половината от началната си скорост. Приликла все още изглеждаше така, сякаш тялото му е брулено от силен вятър.
— Докторе — обади се Конуей внезапно, — като се имат предвид устройствата, които тези там използват, чудя се дали срещу вас не е употребена някаква псионична сила — треперите като листо.
Когато отвърна, гласът на Приликла беше, разбира се, лишен от всякакви емоции.
— То не мисли пряко към някого, приятелю Конуей — каза емпатът. — Емоционалното му излъчване е съставено главно от страх и отчаяние. Възприятията му отслабват и то като че ли се бори да избегне последната катастрофа…