— Дали си мислите за това, което и аз мисля? — попита Манън внезапно.
— Ако имате предвид, че се каня да придам на нещото пълната му скорост на въртене — отвърна Конуей. — Отговорът е „да“. Но няма логична причина да го правим, нали?
Няколко секунди по-късно операторите на тракционните лъчи обърнаха полярността, за да ускорят въртенето на кораба. Почти веднага Приликла спря да трепери и каза:
— Съществото вече се чувства много по-добре — поне относително. Все още е много слабо.
ЖЛНО-то започна да се тресе отново и този път Конуей знаеше, че това е отговор на собственото му усещане на гневно разочарование. Опита се да охлади мисленето си и да разсъждава по-конструктивно, макар да знаеше, че реално погледнато ситуацията е все същата, както и когато „Декарт“ бе опитал за пръв път да помогне на астронавта от Кюфтето — нямаха грам напредък.
Но имаше туй-онуй, което би могъл да направи, за да помогне на пациента, било то и индиректно.
Парата, която изтичаше от кораба, трябваше да бъде анализирана, за да се види дали е гориво или просто вода от животоподдържащата система на съществото. Много по-ценни данни биха могли да получат при пряк оглед на пациента — пък дори и ако можеха да го видят само от обратния край на перископа, след като корабът не притежаваше екран за пряко наблюдение. Също така трябваше да потърсят начин да проникнат в кораба, за да изследват и успокоят обитателя му преди да го преместят в линейката и отделението.
Следван по петите от лейтенант Харисън, Конуей запълзя по скачващия кабел към премятащия се кораб. По времето, когато бяха изминали само няколко метра, и двамата се въртяха заедно със свързващия кабел, тъй че когато стигнаха кораба, той им изглеждаше напълно стабилен, а вселената описваше около тях главозамайващи кръгове. Манън беше останал в шлюза, като обяви, че е прекалено стар за подобни акробатични номера, а Приликла се приближи към кораба в свободен полет — използваше дюзите на скафандъра си за маневриране.
При условие, че пациентът беше почти изгубил съзнание, цинрусецът трябваше да е наблизо, за да може да отчита леките промени в емоционалното му излъчване. Но дългият цилиндричен корпус мълчаливо се въртеше край дребното създание като крила на гигантска вятърна мелница, заплашвайки ЖЛНО-то.
Конуей обаче не даде огласа загрижеността си. С Приликла наоколо не беше необходимо да се изказват такива неща на глас.
— Оценявам чувствата ти, приятелю Конуей — каза емпатът, — но не мисля, че при все физиологичната ми класификация съм бил роден, за да завърша пътя си сплескан.
При обшивката те слязоха от въжето и използваха крачни и ръчни магнити, за да се прилепят до въртящия се кораб. Още в самото начало забелязаха, че разположената от „Декарт“ магнитната щипка сериозно беше остъргала обшивката на кораба и мястото й беше замъглено от изтичаща пара. Собствените им магнити на скафандрите също оставяха плитки вдлъбнатини по метала. Не беше по-дебел от хартия и Конуей имаше чувството, че с по-рязко движение би пробил дупка в него.
— Не е чак толкова зле, докторе — обади се лейтенантът. — В началото на собствената ни космическа епоха — преди гравитационния контрол, хиперпространственото пътуване и атомните двигатели, които превърнаха изчисленията на тежестта в излишен труд — корабите е трябвало да бъдат строени колкото се може по-леки. До такава степен, че понякога самото гориво е било използвано за заздравяване на конструкцията…
— При все това — обади се Конуей, — имам усещането, че пълзя по много тънък лед — мога дори да чуя водата или горивото да бълбукат отдолу. Ще проверите ли кърмата, моля? Аз тръгвам напред.
Те взеха от няколко места проби от изтичащата пара, като се вслушваха внимателно и записваха с чувствителни микрофони шумовете, които идваха от вътрешността на кораба. От страна на обитателя нямаше отговор и Приликла каза, че той не осъзнава присъствието им. Единствените признаци на движение вътре бяха от механичен произход. Изглежда на борда имаше необичайно много машини, ако се съди по звуците, които чуваха в допълнение към бълбукането на течност. И колкото повече приближаваха кърмата и носа, толкова по-голяма ставаше центробежната сила, която се опитваше да ги откъсне от въртящия се кораб — още едно допълнително усложнение на и без това нелеката им задача.
Главата на Конуей сочеше към носа на кораба, поради което тялото му сигнализираше на мозъка, че пълзи с краката нагоре в засилващо се поле на гравитационно притегляне. Все още не изпитваше особени неудобства — чувстваше само леко смъдене в очите, но нямаше замъгляване на полезрението. Най-голямото объркване идваше от гледката на линейката, Приликла и голямото, разклонено коледно дръвче, с други думи — Галактическата болница — които кръжаха около привидно стабилния нос на кораба. Когато той затвори очи, усещането за световъртеж отслабна, но пък така не можеше да вижда какво прави.