Но най-сетне патологът се оттегли, Конуей си поръча пържолата и в продължение на няколко минути мълчаливо се занимаваше с общохирургическа операция с нож и вилица. После осъзна, че транслаторът на Шурешън издава ниско нестройно ръмжене, което вероятно беше еквивалент на непреводимия звук, който земянин би издал, когато си прочиства гърлото. Попита:
— Въпрос ли имате?
— Да — отвърна Шурешън. Издаде още един непреводим звук и продължи. — Смел и издържлив, и емоционално стабилен съм аз…
— И скромен също тъй — допълни Конуей сухо.
— …но не мога да не почувствам лека загриженост за утрешното посещение в кабинета на съществото О’Мара. По-точно, ще боли ли и ще има ли странични умствени ефекти?
— Ни най-малко и абсолютно никакви — обясни му Конуей успокоително. После се зае да описва процедурата, използвана за свалянето на мнемозаписи на информационна касета, като допълни, че всичко това е напълно доброволно и ако процедурата предизвиква у Шурешън някакви умствени или физически смущения, той може да си промени намеренията по всяко време, без това да означава загуба на уважение. Той просто правеше голяма услуга на Болницата като позволяваше на О’Мара да свали запис от него — касета, която да им позволи да придобият пълни и ценни познания за света и обществото, в които Шурешън живее.
Въртящият се все още издаваше еквивалента на „Ох, дявол го взел…“, когато приключиха обяда си. Малко по-късно се отдели, за да се повърти самостоятелно из изпълнените с вода секции на АФЖЛ, докато Конуей се насочи към собственото си отделение.
Още преди да съмне, щеше да му се наложи да се заеме със „стягането на панталоните“, като се запознае с условията на Кюфтето и изготви някои доста подробни планове за процедурата преди пристигането — ако не по друга причина, то просто за да създаде у Монитора, който щеше да му асистира, представата, че докторите от Галактическата болница знаят какво правят.
Точно в момента отговаряше за отделение от покрити със сребърна козина гъсеници келгианци и болничното родилно отделение за тралтани. Беше началник и в малко отделение за хъдлъри, с техните кожи като гъвкава броня, чиято система за изкуствена гравитация беше нагласена на пет g и чиято атмосфера беше гъста мъгла под високо налягане, и за топкоподобното същество с класификация ТНТУ, идващо кой знае откъде, което дишаше пренагрята пара. Отне му доста повече от няколко часа да се оправи с този сноп „краища за връзване“.
Лечението и възстановяването на пациентите напредваха добре, но той се чувстваше задължен да размени по някоя дума с всички тях и да им каже довиждане, защото щяха да бъдат изписани и да се върнат по домовете си много преди той да се прибере от Кюфтето.
Конуей хапна набързо и на крак до една количка за инструменти, след което реши да звънне на Мърчисън. Обаждаха се реакциите на дългогодишната му медицинска целеустременост, помисли си той цинично, и започваше да мисли само за собственото си егоистично удоволствие…
Но в Патологията му казаха, че сестра Мърчисън е дежурна в метановото отделение, облечена в малко танкче — добре защитено, претрупано с нагреватели отвътре, обкичено с охладители отвън — което беше единственото средство да се влезе в Студената секция без едновременно да се замразиш до смърт за секунди и да избиеш всеки пациент в отделението с топлината си.
Той успя да се свърже с нея чрез интеркома в сестринската стая на отделението, но, като се имат предвид ушите и на хората, и на другите, които вероятно подслушваха, говореше късо и професионално за настоящата си задача и за вероятността сестрата да се присъедини към него на Кюфтето в ролята си на патолог, след което предложи, когато смяната й свърши, да обсъдят подробностите на възстановителното ниво. Откри, че това ще стане чак след шест часа. Докато тя говореше, на заден фон се усещаше полъх на изумително сладкото деликатно мислене — като съскане на сблъскващи се снежинки, помисли си той — в отделение пълно с интелигентни кристали, които телепатират един към друг.
Шест часа по-късно те се срещнаха на възстановителното ниво, където изкусното осветление и някои наистина вдъхновени постижения в пейзажното изкуство придаваха илюзия за огромно пространство, заключено около малък тропически плаж, ограден от скали и отворен към морето, което сякаш се простираше на километри пред тях към несъществуващия хоризонт. Единствено извънземната растителност, издигаща се от скалите, пречеше на залива да изглежда досущ като нормален тропически плаж някъде на Земята, но все пак пространството беше главен проблем на Галактическата болница и се предполагаше видовете, които работят заедно, и да се забавляват заедно.