Конуей се чувстваше много уморен и осъзна внезапно, че би му се наложило да започне сутрешния обход на отделенията си само след два часа — ако имаше обходи все още, разбира се. Но утре — днес, по-точно — щеше да е дори по-тежък ден, ако добре познаваше О’Мара, а нямаше да е напълно себе си…
Когато се събуди, Мърчисън се бе надвесила над него с изражение, в което се смесваха веселие, раздразнение и загриженост. Тя го сръгна в корема и отбеляза:
— Заспа насред думата ми преди повече от час! Това не ми харесва — кара ме да се чувствам несигурна, нежелана, непривлекателна за мъжете — тя пак го мушна в диа-фрагмата. — Очаквах да чуя някаква вътрешна информация най-малкото. Някакви идеи за проблемите и опасностите на новата ти задача и колко време ще те няма. Или най-малкото очаквах топло и нежно сбогуване…
— Ако искаш да се биеш — със смях отбеляза Конуей, — нека се преборим…
Но тя му се изплъзна и хукна към водата. С лекаря по петите си, тя се гмурна сред бурното вълнение, обкръжаващо един тралтан, когото учеха да плува. Конуей си мислеше, че я е загубил, но една тънка загоряла ръка се обви изотзад около врата му и той нагълта половината изкуствен океан…
…докато отново си поемаха дъх на горещия изкуствен пясък, Конуей й разказа за новото си назначение и за касетата, която ще бъде взета от Шурешън и която му предстоеше да си качи съвсем скоро. „Декарт“ заминаваше чак след трийсет и шест часа, но през повечето време той щеше да има халюцинацията, че е подвижен геврек, който вероятно смята всички земни женски за безформени и неприятни торби тесто или може би нещо още по-лошо.
Няколко минути по-късно те напуснаха възстановителното ниво, като обсъждаха най-добрия начин да уредят освобождаването на Мърчисън от лапите на Торнастър, за чиято слонска раса думата „любов“ беше само непреводим звук.
Всъщност нямаше съществена нужда да напускат възстановителното ниво. Просто земната човешка ГБГЖ-раса беше единствената в Галактическата федерация с табу към нудизма и един от малцината видове с неприязън към правенето на любов на обществени места.
Шурешън вече си беше тръгнал, когато Конуей пристигна в кабинета на О’Мара.
— Вече всичко ви е известно, докторе — каза психологът, докато той и асистентът му лейтенант Крейторн, го връзваха към информатория. — Но все пак съм длъжен да ви предупредя, че първите минути след прехвърлянето на касетата са най-неприятни — точно тогава човешкото съзнание се чувства, сякаш го е завзело извънземното alter ego. Това е чисто субективно явление, предизвикано от внезапния прилив на извънземни спомени и преживявания. Трябва да се опитате да запазите гъвкавостта на съзнанието си и да се адаптирате към тези чужди, понякога много чужди впечатления колкото се може по-бързо. Как ще го направите си е ваш проблем. Тъй като тази касета е съвсем нова, ще наблюдавам реакциите ви, в случай че възникнат усложнения. Как се чувствате?
— Добре — отвърна Конуей и се прозя.
— Не преигравайте — отвърна О’Мара и щракна бутона.
Лекарят дойде на себе си след няколко субективни секунди. Намираше се в малка, квадратна чужда стая, чиито стени и форми, както и обзавеждането, бяха прекалено прави и ръбести. Две гротескни същества — малка част от съзнанието му настояваше, че са му приятели — бяха надвиснали над него, изучаваха го с плоски мокри очи, хлътнали в две лица, направени от безформено розово тесто. Стаята, обитателите й и самият той бяха неподвижни и…
Той умираше!
Конуей внезапно осъзна, че е бутнал О’Мара на пода и седи на ръба на кушетката му със стиснати юмруци, плътно притиснал ръце към гърдите си — и се люлее бързо напред-назад. Но движението изобщо не му помогна — стаята все още беше прекалено ужасяваща, главозамайващо стабилна! Виеше му се свят до повръщане, зрението му избледняваше, задушаваше се, губеше усещането си за допир…
— Полека, друже — обади се меко О’Мара. — Не се бори с него. Адаптирай се.
Конуей се опита да го наругае, но звукът, който се чу, беше като скимтене на изплашено животинче. Той се люлееше напред-назад, все по-бързо и по-бързо, клатеше глава насам-натам. Стаята подскачаше и се въртеше, но все още беше прекалено стабилна. Стабилността й беше ужасяваща и смъртоносна. Как, запита се с отчаяние, човек се адаптира към смъртта?