— Вдигни му ръкава, лейтенант — каза О’Мара настоятелно. — И го задръж мирен.
И тогава Конуей изгуби контрол. Извънземното същество, което очевидно го владееше, не би могло да позволи никому да обездвижи тялото му — това беше немислимо! Той скочи на крака и се хвърли на бюрото на О’Мара. Все още опитвайки се да издири начина на движение, който ще успокои извънземния в главата му, той запълзя на четири крака през организираната бъркотия на бюрото, въртейки и клатейки глава.
Но на извънземния в него му се виеше свят от стабилността, а земно-човешката част от него беше замаяна от прекомерното движение. Конуей не беше психолог, но знаеше, че ако не измисли нещо много бързо, ще приключи кариерата си като пациент — на О’Мара — вместо като лекар, понеже извънземният му беше твърдо убеден, че умира, сега и веднага.
Дори и само субективно, умирането щеше да е ужасно травмиращо преживяване.
Когато се покатери на бюрото, му беше хрумнала една идея, но докато по-голямата част от съзнанието му се намираше в плен на панически реакции, му беше трудно да си спомни каква точно. Някой се опитваше да го издърпа и той риташе, докато не го пуснаха, но от усилието загуби равновесие и падна с главата надолу във въртящото се кресло на О’Мара. Почувства, че се търкаля към пода и инстинктивно протегна крак да спре падането. Креслото се завъртя на повече от сто и осемдесет градуса, тъй че той ритна отново, и отново. Столът продължи да се върти, неравно в началото, но после по-гладко, след като му хвана цаката.
Облегалката на стола се врязваше болезнено в хълбока му, лявото бедро и коляното бяха отпуснати на седалката, а с десния си крак се отблъскваше равномерно от пода. Не беше много трудно да си представи, че околните шкафове, лавици, вратата на кабинета и силуетите на О’Мара и Крейторн лежат странично, а той, Конуей, се върти вертикално. Паниката му започна полека да отслабва.
— Ако ме спрете — каза Конуей и имаше предвид точно това, което казва, — ще ви ритна в муцуните…
Изражението на лицето на Крейторн, когато влезе в полезрението му, беше нелепо. О’Мара беше ударен от отворената вратичка на шкафа с лекарствата.
Конуей обезоръжаващо продължи:
— Това не е просто реакция на внезапно въведената извънземна гледна точка — повярвайте ми, Шурешън като личност е по-хуманоиден отколкото повечето от касетните същества, с които съм се срещал напоследък. Но това не мога да овладея! Не аз съм психологът тук, но не мисля, че нормален човек би могъл да се адаптира към постоянна агония, водеща към смърт. На Кюфтето — продължи мрачно, — няма такова нещо като да си играеш на умрял, да спиш или да си в безсъзнание. Или се движиш и си жив, или си неподвижен и мъртъв. Дори най-младите от расата на Шурешън се въртят по време на бременността и…
— Ясно ми е какво имаш предвид, докторе — каза О’Мара и отново се приближи. Дясната му ръка, с дланта нагоре, държеше три таблетки. — Няма да ти бия инжекция, понеже за да го направим ще трябва да спреш, а то ще предизвика стрес, както вече стана ясно. Вместо това ти давам три съно-бомбички. Резултатът ще е мигновен и ще се изключиш за поне четирийсет и осем часа. Ще изтрия касетата, докато си в безсъзнание. Ще има няколко остатъчни спомена и впечатления, когато се събудиш, но не и паника. Сега отворете уста, докторе. Очите ви сами ще се затворят…
Конуей се събуди в малка кабина, чиято аскетична цветова схема му подсказа, че се намира на борда на федерален крайцер, а вида на стенната облицовка сведе вариантите до „Декарт“ — возилото на Културни контакти и Разузнаване. Офицер с майорски нашивки седеше на единствения сгъваем стол, буквално запълвайки и малкото свободно пространство в миниатюрната кабина. Разглеждаше една от дебелите папки за Кюфтето. Вдигна глава.
— Едуардс, корабният медицински офицер — представи се той любезно. — Радвам се, че пак сте с нас, докторе. Буден ли сте?
Конуей си разчекна устата си в прозявка и отвърна:
— Отчасти.
— В такъв случай капитанът иска да ни види — съобщи Едуардс и отстъпи в коридора така, че Конуей да има място да се облече.
„Декарт“ беше голям кораб и контролната му зала бе достатъчно просторна, за да може да поеме животоподдържащата система на Шурешън, без това да причинява прекомерни неудобства на заемащите я офицери. Капитан Уилямсън беше поканил въртящия се да прекара повечето време тук — комплимент, който би бил оценен по право от всеки астронавт, без значение на расата му — а на същество, което не познава смисъла на съня, това даваше предимството да не остава без компания. Шурешън с радост говореше с всички.