Майорът се ухили, после продължи сериозно:
— Единствената причина нашият приятел да използва думата „душа“, всъщност се дължи на това, че транслаторът ви я е приел като еквивалент на значението й на Кюфтето. Просто трябва да се обадите в Болницата да питате какво си мисли за душата онзи прерасъл електронен мозък.
— О’Мара — отвърна Конуей, — отново ще започне да се съмнява в психическото ми здраве…
По времето, когато пристигна отговорът, капитан Уилямсън успешно беше съумял да поднесе извиненията си на не-властващите на Кюфтето и Шурешън беше обрисувал такава бляскава картина на цялостната странност на земните хора, че радушното посрещане им беше осигурено. „Декарт“ обаче беше помолен да остане в орбита, докато бъде маркирана и разчистена подходяща площадка за кацане.
— Според това — каза Едуард, докато предаваше разпечатката на Конуей, — определението на компютъра за „душа“ е просто „същина на живота“. О’Мара казва, че програмистите не искали да го объркват с религиозни или философски фактори, като включат в базата данни материални или безсмъртни души. Тъй че според компютъра, ако нещо е живо, то има душа. Очевидно лекарите на Кюфтето осъществяват пряк контакт със същината на живота на пациентите си, каквото и да означава това.
— Лечение с вяра, така ли мислите?
— Не знам, докторе — отвърна Едуардс. — Струва ми се, че главният психолог не ни беше много полезен в случая. И ако си въобразявате, че аз мога да ви помогна като ви дам отново шурешънската касета, спестете си усилието.
Конуей беше изненадан от нормалния вид на Кюфтето, гледано от орбита. Чак когато корабът стигна на десет мили от повърхността, започна да се забелязва бавното гърчене и извиване на огромните килими от животинска тъкан, които пълзяха по повърхността, както и неестественото спокойствие на гъстото като супа море. Само по крайбрежните ивици във водата се наблюдаваше движение. Тук морето кипеше в жълто-зелен буламач от малки и големи водни хищници, които яростно късаха живото крайбрежие, а „земята“ също тъй настървено отвръщаше на ударите им.
„Декарт“ се спусна на около четири километра навътре в морето срещу мирен участък от брега, в центъра на отбелязан с ярки цветни шамандури район. Корабът напълно се скри в облак пара, създадена от опашните му дюзи. Щом кърмата се плъзна под морската повърхност, тягата намаля и той меко се отпусна на песъчливото морско дъно. Огромното количество кипяща вода, създадено от реактивните струи, бавно отплува с прилива и местните започнаха да се навъртат наоколо.
Буквално, помисли си Конуей.
Като грамадни спръхнати понички те се изтъркулваха от зелената течна мъгла към основата на кораба, после се въртяха наоколо и покрай него. Когато на пътя им се появяваха скали или бодливи морски растения, те се залюляваха сръчно около тях, понякога за секунда се накланяха почти водоравно при смяна на посоката, но винаги запазваха постоянната си скорост на въртене и максималното възможно разстояние един от друг.
Конуей изчака нужното на време Шурешън да слезе по рампата и да бъде приветстван съответстващо от неприятелите си. Лекарят носеше лек защитен костюм, идентичен на използваните във вододишащата секция на болницата — както за удобство, така и да покаже на местните колкото се може повече от странно оформеното си тяло. Стъпи встрани от рампата и бавно се понесе към морското дъно, вслушан в преведените гласове на Шурешън, важните гости и по-шумните сред въртящата се тълпа.
Когато докосна дъното, в първия момент си помисли, че го нападат. Всяко същество в близост до кораба се опита да премине възможно най-близо до него и всяко каза нещо по време на преминаването си. Микрофонът на костюма пресяваше звука като бълбукащ шум, но транслаторът, тъй като беше просто съобщение в рамките на способностите на корабния компютър, го преведе като „Добре дошъл, страннико“.
Не можеше да има съмнение относно искреноста им — в този изумителен свят топлината на приветствието беше пряко пропорционална на степента на странност. А и те нямаха нищо против да отговарят на въпроси. От тук нататък Конуей беше сигурен, че работата му ще е лесна.
Едно от първите неща, които откри, беше, че те всъщност нямат нужда от професионалните му услуги.
Това беше общество, чиито членове никога не спираха да се движат, през и около „градовете“, които бяха просто производствени фабрики, заведения за обучение или изследвания, а не големи конгрегации по местоживеене — на Кюфтето нямаше такова нещо като жилище. След определен работен период във въртяща се рамка поничката се изплъзваше от ограничаващата я сбруя и се изтъркалваше да търси храна, упражнения, интересни преживявания или странна компания някъде другаде из морето.