Камсог беше чувал за „защитниците“, но само от втора или трета ръка. Те не режеха хората и не ги съшиваха отново, както правеха доктори като Конуей — той не знаеше какво правят точно, освен че често убивали хората, за които се предполага, че би трябвало да защитават. Те бяха глупави, бавнодвижещи се същества, които по някаква странна причина стояха близо до най-активните и опасни участъци от крайбрежието.
— Не е кланица, майоре, а бойно поле — заяви Конуей самодоволно. — Нали на бойните полета обикновено виждаме санитари…
Но не можеха да чакат Камсог да започне разходката си — докладите на Торнастър и пробите, докарани от разузнавателните катери, пък и видяното със собствените им очи не оставяха съмнение за нуждата от неотложна намеса.
Кюфтето беше много болна планета. Народът на Шурешън твърде самоволно бе употребявал новооткритата атомна енергия. Правеха го поради простата причина, че представляваха развиваща се цивилизация, която не може да си позволи да бъде под постоянната заплаха на масивните земни зверове. Те бяха убили големи територии от земезвяра чрез изстрелване на серия атомни бомби на двайсетина километра навътре в сушата, като положили, разбира се, нужните грижи вятърът да не издуха радиоактивните облаци в собствения им жилищен район. Сега вече можеха да установят свои бази на мъртвата суша, за да продължат научните си изследвания в множество области.
Не ги беше грижа, че са разпространили лъчева болест и рак над големи райони далеч навътре в сушата — колосалните килими бяха техни естествени врагове. Всяка година стотици ротори загиваха, изяждани от земезверовете, и сега въртящата се раса просто си го връщаше.
— Тези килими живи и интелигентни ли са? — попита Конуей ядосано, когато техният разузнавателен кораб извърши полет над засегната от напреднала гангрена територия. — Или съществуват малки разумни организми, които живеят под тях? Без значение кое от двете, народът на Шурешън трябва да спре да мята мръсните си бомби!
— Съгласен съм — отвърна Едуардс. — Но ще трябва да им го кажем тактично. Ние сме техни гости, все пак.
— Не можеш тактично да кажеш някому да спре да се самоубива!
— Сигурно досега сте имал необичайно интелигентни пациенти, докторе — отвърна сухо майорът. — Ако килимите са разумни, а не просто живи стомаси с приставки, които да ги държат пълни, те би трябвало да имат очи, уши и някакъв вид нервна система, способна да реагира на външни стиму…
— Когато „Декарт“ кацна за пръв път, имаше нелоша реакция — обади се Харисън от пилотското си кресло. — Звярът се опита да ни глътне! След няколко минути ще преминем близо до мястото на първоначалното кацане. Искате ли да хвърлите едно око?
— Да, моля — кимна Конуей. Замислено добави. — Отварянето на уста би могло да бъде инстинктивна реакция на гладен и неразумен звяр. Но все пак е бил проявен и някакъв вид интелект, след като онези мислеконтролирани инструменти са попаднали на борда.
Те напуснаха заразения район и започнаха да преследват сянката си през дълги ивици живописна зелена растителност. За разлика от видовете, които пречистваха въздуха и отпадъците, тези бяха малки цветя без някаква очевидна полза. Образците от взетите проби, които Конуей беше оглеждал в лабораторията на „Декарт“, имаха много дълги тънки корени и четири широки листа които се свиваха плътно, когато им засенчеха светлината. Тогава обръщаха на показ жълтите си долни страни. Разузнавателният кораб прелиташе над ивица навити листа в пътя на сянката им, сякаш повърхността бе яркозелен екран на осцилоскоп, а корабната сянка — маркер на висока разделителна способност.
Някъде в дъното на съзнанието на Конуей започна да се оформя идея, но се разсея отново, когато стигнаха мястото на първото кацане и започнаха да кръжат отгоре.
Просто плитък кратер с набръчкано дъно, помисли си той, изобщо не прилича на уста.
Харисън попита дали биха искали да кацнат — с тон, който не оставяше съмнение, че очакваният от него отговор е „не“.
— Да — прие Конуей.
Приземиха се в центъра на кратера. Лекарите облякоха тежки скафандри, за да се предпазят от растенията, които както на сушата, така и в морето се защитаваха с изхвърляне на клончета с отровни тръни или изстрелваха смъртоносно бързи семена, щом нещо се приближи прекалено. Повърхността не даде признаци да се отваря да ги поглъща, така че излязоха навън, като оставиха Харисън в готовност за спешно излитане, ако местността реши да промени намеренията си.