Докато оглеждаха кратера и най-близките околности, не се случи нищо, така че те приготвиха преносима сонда за вземане на местни проби от кожата и прилежащите тъкани. Всички разузнавателни кораби носеха такива лабораторни сонди и тестваха тъканите на стотици места навсякъде по планетата. Но тук пробата бе далеч от типичното — наложи им се да пробиват почти двайсет метра суха фиброзна кожа, преди да стигнат до гъбестите розови вътрешни тъкани. Преместиха сондата извън кратера и опитаха отново. Тук кожата беше само дванайсет метра дебела — среден показател за планетата.
— Това ме притеснява — обади се Конуей внезапно. — Тук няма устна кухина, нито признаци за действаща мускулатура, нито знак за какъвто и да е отвор. Не може да е уста!
— Е, във всеки случай не отваряше око! — възрази Харисън по радиото в скафандъра. — Беше там… тук, искам да кажа.
— Изглежда просто като някакъв белег — отвърна му лекарят, — но е прекалено дълбок, за да е просто резултат от огъня на опашните дюзи на „Декарт“. Пък и защо би могло да има уста точно тук, където корабът е решил да се приземи? Вероятността да е така е едно на милион. А и защо другаде не са открити подобни усти? Изучихме всяка квадратна миля от сушата и това е единствената повърхностна уста, появила се само минути след кацането на „Декарт“. Защо?
— Видяло ни е да идваме и… — поде Харисън.
— С какво? — полюбопитства Едуардс.
— …или ни е почувствало, че кацаме, и е решило да създаде уста…
— Уста — отвърна Конуей, — с мускули за отваряне и затваряне, със зъби, предхраносмилателни сокове и канал, който да я свързва със стомаха, който, освен ако не е решило да си оформи и един такъв наблизо, може да е на много мили от тук — всичко за няколко минути след кацането на крайцера? Доколкото съм наясно с метаболизма на килимите, не мога да приема, че е станало толкова светкавично, нали?
Едуардс и Харисън мълчаха.
— От проучването ни на килима, който обитава онова малко парче суша на север — продължи Конуей, — знаем доста добре как функционират.
От деня, последвал пристигането им, островът беше държан под постоянно наблюдение. Обитателят му имаше изумително бавен, почти растителен метаболизъм. Горната повърхност на килима не се движеше видимо, но все пак се нагласяше, за да осигури запас от дъждовна вода, необходима за съпътстващите килимозвяра растения, които пречистваха въздуха му и отпадъците или служеха като допълнителен хранителен запас. Единствената истинска дейност се развиваше по краищата на килима, където грамадното същество имаше усти. Но и тук не самият звяр се движеше бързо, а ордите от хищници, които се опитваха да го ръфат, докато той бавно и упорито ядеше тях, като ги всмукваше заедно с гъстата, богата на храна морска вода. Другите големи килими, които нямаха късмета да разполагат с краища около морето, пасяха растения и се похапваха един друг.
Килимите не притежаваха нито ръце или пипала, нито манипулаторни приставки от какъвто и да е вид — само усти и очи, способни да проследят пристигащ космически кораб.
— Очи? — повтори Едуардс. — Защо не са видели разузнавателния кораб?
— Дузини катери и хеликоптери се мотаят наоколо напоследък — обади се Конуей, — тъй че звярът може да е объркан. Но онова, което бих искал да сторите сега, лейтенант, е да вдигнете корба си на, да речем, хиляда фута и да изпълните серия осморки. Направете ги колкото се може по-стегнати и бързи, като всеки път минавате през същия наземен район и пресечната точка да е точно над главите ни. Разбрахте ли?
— Да, но…
— Това ще накара звяра да узнае, че не сме просто някакъв си разузнавателен кораб, а конкретно един специален — обясни Конуей, после додаде. — Бъдете готов да ни вдигнете бързо, ако нещо тръгне не както трябва.
Няколко минути по-късно Харисън излетя, като остави двамата лекари застанали до сондата си. Едуардс отбеляза:
— Виждам какво имате предвид, докторе. Искате да привлечете вниманието към нас. Маркирате местоположението ни с хиксче, като то е пресечната точка на осмиците. Настоятелността ще свърши останалото.
Катерът се въртеше над главите им в най-стегнатите виражи, които Конуей беше виждал някога. Дори при работещи на пълна мощност гравитационни компенсатори на борда, Харисън сигурно поемаше претоварвания от поне четири g. На земята сянката на кораба прелиташе покрай и около тях, оставяйки дълга яркожълта линия от свити листа. Повърхността потреперваше под силата на дюзите на малкото корабче, а после, много бавно, започна да се люлее сама по себе си.