Редактор Уестбрук му отвърна със спокойна, снизходителна усмивка:
— Мисля, че в една реална ситуация майката би се изразила точно така или с подобни думи.
— Такова нещо няма да чуеш дори и в една единствена човешка трагедия — така се говори само на сцената — разгорещи се Доу. — Знаеш ли как ще реагира тя в живота? Ето как. „Какво! Някакъв непознат мъж е отвел Беси? Мили Боже! Какво нещастие! Подайте ми бързо шапката, трябва да отида в полицията. Защо никой не я наглеждаше, това искам да знам? За Бога, не се мотайте в краката ми, така никога няма да мога да изляза. Не тази — онази, кафявата с кадифената панделка. Беси трябва да се е побъркала. Тя толкова се срамува от непознати. Май си сложих много пудра. О, Боже! Не мога да си събера мислите!“
— Ето така би реагирала — продължи Доу. — Хората в реалния живот не редят героични и високопарни фрази, когато ги застигне нещастие. Те просто губят ума и дума. А ако все пак успеят да кажат нещо в такава минута, то те ще говорят по същия начин както си говорят всеки ден. Само малко по-несвързано, това е всичко!
— Шек — изрече тържествено редактор Уестбрук, — случвало ли ти се е някога да измъкнеш изпод трамвая безжизненото и изранено телце на някое дете, да го вземеш на ръце и да го поставиш на коленете на обезумялата му майка? Вслушвал ли си се в думите на скръб и отчаяние, които сами се отронват от устните й?
— Не ми се е случвало — отвърна Доу. — А на тебе?
— Е, и на мен не — отвърна Уестбрук и леко се намръщи. — Но ясно си представям какво би казала.
— Аз също — не му остана длъжен Доу.
Дошъл бе подходящият момент редактор Уестбрук да изиграе ролята си на оракул и да накара опонента си да замълчи. Нима може да позволи на един провалил се автор да влага в устата на героите и героините от списание „Минерва“ думи, несъвместими с теорията на главния му редактор.
— Драги Шек — започна той, — ако знам нещо за живота, то това е, че всяко неочаквано, дълбоко и трагично преживяване извиква у човека еднакво по сила, съзвучно по характер и съответстващо по дълбочина изражение на чувствата. Каква част От тази безспорна хармония между израз и чувство дължим на природата и каква на влиянието на изкуството, е трудно да се каже. Величественият, гневен рев на лъвицата, на която са отнели малките, е толкова различен по драматична сила от обичайното й скимтене и вой, колкото вдъхновената, царствена реч на Лир от старческите му брътвежи. Но също така е вярно, че всички мъже и жени притежават нещо, което би могло да се нарече подсъзнателно чувство за драматизъм, придобито несъзнателно при общуването им с литературата и сцената, което ги подтиква да изразят емоциите си с думи, отговарящи на тяхната значимост и дълбочина.
— Но откъде тогава, в името на всички небесни стихии, черпят своя език литературата и драматургията?
— От живота — отвърна редакторът победоносно.
Неговият опонент скочи от пейката, размахвайки мълчаливо ръце, безуспешно търсещ думи, с които да изрази своето негодувание.
На съседната пейка някакъв чорлав бездомник отвори кръвясалите си очи и откривайки, че събратът му по съдба се нуждае от морална подкрепа, викна дрезгаво:
— Удари му един, Джак. Ама че нахалник — дошъл тук и вдига шум. Пречи на порядъчните хора да поседят и да помислят на спокойствие.
Редактор Уестбрук погледна часовника си с демонстративна невъзмутимост.
— Обясни ми сега — хвърли се в атака Доу с отчаяна решителност — какви са тези ужасни недостатъци на „Пробуждането на душата“, които не ти позволяват да го отпечаташ.
— Когато Габриел Мъри — с готовност заобяснява Уестбрук — вдига телефона и му съобщават, че годеницата му е застреляна от бандит, той казва… не мога да си спомня точните думи, но…
— Аз ще ти ги припомня — прекъсна го Доу. — Той казва: „Проклета централа, винаги прекъсва. (И после на приятеля си) Кажи ми, Томи, куршум тридесет и втори калибър прави ли голяма дупка? Ама че късмет имам. Ще ми налееш ли нещо, Томи? Виж в бюфета. Не, чисто, не го разреждай.“
— И още — продължи редакторът на „Минерва“ без да спори, — когато Бенерис прочита писмото от съпруга си, в което той й съобщава, че е избягал с една маникюристка, думите й са следните… чакай да помисля…
— Тя казва — подсказа му авторът с готовност — „Не мога да повярвам!“
— Думи абсолютно неподходящи за драматизма на момента — отсече Уестбрук. — Те унищожават всичко, което си градил до този момент и превръщат разказа в някаква глупава, смехотворна история. А най-лошото е, че нямат нищо общо с действителността. Нито едно човешко същество, постигнато от внезапна беда, не би си послужило с такава банална фраза.