Професор Берталан въздъхна. Престана да чете и разкопча яката на ризата си. Дневникът — подреден, четлив ръкопис, от следващата записка се е променил! Следваха заплетени, асиметрични, едва разчитащи се редове…
Край на всичко! Някъде съм допуснал грешка… Шефът беше прав. Може би съм извършил малко контролни изследвания и… не тря… Мозъчната ципа! Вероятно са се повредили краищата на зрителните нерви. Значи организмът разрушава не само чуждия, но и собствения си, станал излишен орган!
Когато започнахме със Зеро на двора, всичко вървеше добре. Вярно, да се гледа така непосредствено, беше поразително странно. Да се гледа с чужди очи… да се гледа от ниско! Загубих и равновесието си, седнах. Чрез очите на Зеро виждах съвсем друг свят около себе си! Не издържах повече… И това трябва още много да се упражнява — си помислих, докато изключвах и махах рецептора от главата си, и си свалих очилата. И тогава ме обгради тъмнина! Веднага разбрах какво се е случило с мен: ослепял съм! Една отчаяна мисъл ме осени… единствената останала възможност! Отново поставих на главата си рецептора! Регулация имаше, ремъкът за водене на Зеро, който беше сплетен с проводника на рецептора, беше навит на ръцете ми. От черните очила вече не се нуждаех. Включих рецептора и… виждах отново! Но какво?! Небето и облаците, и то мътно, защото Зеро виеше с вдигната глава. Сега вече е все едно. Все пак виждам… може би вече завинаги само така, чрез очите на Зеро — но все пак виждам!
Два дни без спиране се упражнявам със Зеро. И страдаме… И двамата. Мъчи ме непоносимо главоболие, просто гори целият ми тил, слепоочието ми. Зеро става все по-неспокоен, не иска да ми се подчинява! Принуден съм да си служа с груби средства. Та нали той трябва винаги да гледа там, където аз искам! Сега, когато пиша, той стои до мене на един стол и гледа към дневника… Ако гледа точно там, където аз искам, тогава — но само тогава! — виждам доста добре… Какво ли бих могъл вече да направя? Късно е. Само едно нещо: докато не станат съвършени „живите ми очи“, няма да мръдна оттук. Не искам да бъда съжаляваният сляп, не искам нито съжаление, нито подвеждане под отговорност! Сам отговарям за всичко, което направих! Не ми трябва помощ. Храна и консерви има в къщи достатъчно и за двама ни…
Това ще бъде последната ми записка в изследователския дневник. Другото после… Това е вече самият ад! Зеро напълно се промени! Диво ми се противопоставя, не ми се подчинява! Откри със сатанинския си ум за какво съм го използувал и как може да ме парализира… Не си отваря очите! Напразно го удрям, бия, със затворени очи лесно се изплъзва от мене под мебелите. За щастие, ремъкът за водене с проводника на рецептора… винаги е навит на ръката ми! Няма да го пусна, по-скоро ще… Без него, без неговите отворени очи съм истински безпомощен слепец… Няма да го… удрям… повече. Успях. Сдобрихме се. Стои тук до мене и гледа дневника… Утре пак…
Записките свършваха.
Професор Берталан затвори тетрадката. Известно време като че ли размишляваше дали да погледне още нещо в нея, но после се отказа от намерението си. Стиснал лицето си в длани, седя известно време, после посегна към лежащите пред него документи. Взе най-горния. Интересуваше го само заглавието с едри букви и няколко части от изречения: „Протокол за злополука“, „Съдбоносно невнимание“… „на червено преминал с кучето“… „животното скъсало ремъка за водене и избягало“… „четиридесеттонен камион“…
Остави протокола, взе отново дневника в ръцете си, но не го отвори, а само се замисли. После внезапно се наведе над бюрото и събра всичко на куп.
Иззвъня телефонът.
— Ало! Вие ли сте? Защо ме безпокоите?! Ами… всъщност, да. Свърших. Тъкмо исках да ви повикам. Можете да изнесете всичко… Какво казвате? Престанете, моля, с тези оплаквания! Него вече и без това не можем да го възкресим! Животът е жесток и продължава по-нататък… Може би утре на вас или на мене ще ми се случи същото! В това лудо движение на големите градове животът на всички ни е в опасност! Да, да… „обикновена“ транспортна злополука… какво друго би било?! Не, с милицията вече нямаме никаква работа. И те приключиха делото. Спешно занесете оттук тези неща в ТРЗ… Уредете всичко. Да, да, по обичайния начин и с текст: „Научноизследователският институт по мозъчна и неврофизиология поема разноските по погребението на починалия при трагични обстоятелства главен научен сътрудник…“ и т.н. и т.н. Не. Няма него да назнача. Повикайте веднага да се върне доктор Перйеши от Мали. Той ще поеме отдела на Геза!