Хадън беше предвидил тази двойна игра, мислеше си Брейди. Хадън винаги предвиждаше неприятности, и винаги беше подготвен за тях. Той поклати глава.
— Не си премислил това добре, Пиер. Радниц няма да се занимава с тебе. Той дори няма да се занимава с мене. Аз ще се срещна с неговия агент, а ти дори не знаеш кой е неговият агент. Хайде сега да спрем тези глупости. И друго нещо — Хадън може да ти почерни живота в бъдеще. Давам ти честната си дума, че няма да му казвам за това. Дай ми куфарчето, аз ще ти дам парите, и ще продължим да работим заедно както до сега.
Дювин се поколеба, но после си помисли какво ли ще е да имаш пет милиона долара. Помисли си също и за Клодет, която имаше толкова вяра в него.
— Не! Беше ти даден шанс. Аз ще запазя куфарчето, а ти нищо не можеш да ми направиш.
Брейди остана неподвижен дълго време, опипвайки пистолета в джоба си. Сега вече беше отчаян. Ако заплаши Дювин с незаредения пистолет, дали той няма да скочи върху него и да го нарани?
Като събра целия си кураж, той каза:
— Да, обаче мога. — И Брейди извади пистолета и го насочи към Дювин. — Съжалявам, Пиер, но ти си го търсеше.
Дювин зяпна в пистолета и усети как студени тръпки полазиха надолу по гърба му. И той, както Брейди, изпитваше ужас от насилието. Никога по-рано не му бяха насочвали пистолет и видът на малкото, черно опасно нещо в ръката на Брейди го превърна в бледо, треперещо подобие на самоуверения мъж, какъвто той обикновено беше.
— Ти… ти няма да посмееш да стреляш! — задъхано рече той.
Брейди, изненадан, че стои пред човек, който е по-страхлив и от него самия, изведнъж усети прилив на кураж. Наведе се напред, размаха пистолета и процеди:
— Няма да те убия, а само ще те осакатя! Ще ти пръсна капачката на коляното, ако не ми дадеш това куфарче веднага!
Дювин потръпна. С трепереща ръка, той постави куфарчето на пода и с крак го бутна към Брейди.
— Престани да държиш насочен този пистолет към мене! — гласът му беше съвсем разтреперан. — Може… може да гръмне.
Брейди грабна куфарчето, изправи се, и заднешком се оттегли към вратата.
— Ти си глупак, Пиер! Повече няма да получиш работа от нас и не забравяй — Ед никога не прощава на измамници.
Той отвори вратата, излезе в коридора и бързо се отправи към стаята си.
След десет минути той вече караше бързо към Цюрих, а куфарчето на Карол беше на седалката до него.
„Ла Сюис“, ярко осветено, пътуваше към кея в Монтрьо. От него излитаха ридаещите звуци на цигулка и акордеон.
Пиер Дювин наблюдаваше приближаването на параходчето. Вече час чакаше и вече бе успял до някаква степен да дойде на себе си от смазващия удар, който Брейди му беше нанесъл. Все още се чувстваше безкрайно подтиснат. Не само, че нямаше да има никакви милиони, но и никакви пари от Брейди. Беше като в треска от тревогата, която изпитваше. Даваше си сметка, че няма бъдеще в контрабандата с антики. Знаеше, че Хадън ще пусне мълвата и никой няма да се докосне до него. Магазинът му в Довил без нови, крадени стоки, ще трябва да се затвори. Червената лампичка му беше светнала когато загуби на рулетка. Късметът му беше свършил! Беше рискувал и заложил на трите милиона долара и беше проиграл шансът. Имаше само толкова швейцарски франкове, колкото да си купи бензин за пътуването обратно до Париж; а там, отсега си знаеше, ще го чака съобщението за наема, наред с други сметки. Е, добре, казваше си той, ще мина пак на джебчийство. Сезонът в Париж точно започваше. Градът ще е пълен с богати туристи, които размахват портмонетата си. Мразеше риска в тази работа, но се налагаше да се изправи с лице пред факта, че това беше единственият начин да стои настрана от опашката с безработни, чакащи помощи. Помисли си за Клодет. Тя беше единственото му утешение. Тя щеше да приеме, без да се оплаква, неизбежното. Тя ще разбере, че той не е могъл да направи нищо, когато в лицето бе насочен пистолет. Усети как у него се надига вълна от обич. Беше божия благословия, че бе срещнал Клодет!
„Ла Сюис“ се приближи до кея и хората започнаха да слизат по мостчето. Дювин видя Клодет и двамата Лепски и им махна.
Лепски с благодарност слезе от корабчето. За него, тази нощна разходка се бе оказала най-голямата досада, която бе изпитвал. Звуците на цигулката и акордеона бяха разтреперали нервите му. Гледката на пълните, възрастни двойки, танцуващи с удоволствие, го караше да издава звуци, сякаш някой се опитва да запали двигателя с изтощения акумулатор на колата си. Челюстите го боляха от свинските пържоли, сервирани за вечеря. Карол, като виждаше как Клодет се вълнува от всичко, което наблюдава, се опитваше колкото може да озапти Лепски, но и тя беше благодарна, че можеха да слязат от корабчето.