Със застинала усмивка на устните, Клодет се питаше как ли се справя Пиер. Чувстваше се като развалина, след като толкова дълго трябваше насила да показва колко е весела, опитвайки се да развесели и Карол, и Том и молейки се на Бога такова нещо да не й се случва пак.
Един поглед към бледото, напрегнато лице на Дювин и подсказа, че е станала голяма беда.
— Пиер? — Тя изтича към него.
— Трябва да тръгнем незабавно! Тя умира. — Той се обърна към Лепски. — Съжалявам. Знам, че ще проявите разбиране. Трябва да тръгнем с колата за Париж. Летището на Женева е затворено поради мъгла. Не трябва да губим и минута. — Той грабна ръката на Лепски. — Скъпи приятелю, моля да не ни задържате и да ни извините. Трябваше да сме на път още преди час. Запазил съм ви стая в хотел „Палас“ в Гщаад. Портиерът в нашия хотел ще ви поръча кола под наем, и ще ви покаже как да стигнете до Гщаад. — Сега се обърна към Карол. — Ще пишем веднага щом пристигнем в Париж. Толкова съжалявам за това. Беше чудесно, че ви срещнахме.
Докато Лепски и Карол се опитваха да изразят съчувствието си, Дювин даде знак на Клодет да влезе в колата. Тя тъжно им помаха, докато Дювин се пъхна под кормилото.
Зашеметени от ненадейното протичане на събитията, Лепски и Карол можаха само да помахат когато колата излетя светкавично. Като се отправи към аутобана, Дювин разказа на Клодет какво се беше случило.
— Не знам какво ще правим! — отчаяно рече той. — Ние сме почти без пари. Като си помисли човек — този дявол Брейди да има пистолет!
Клодет го потупа по ръката.
— Нищо няма значение, съкровище, щом сме заедно.
Това бяха най-успокоителните думи, които Дювин бе някога чувал.
Лепски гледаше вторачено след задните светлини на отдалечаващата се кола, после се обърна към Карол.
— Абе, дявол да го вземе! Ужасно бързо беше, нали?
— Той, горкичкият, загубва майка си, Том. — В гласа на Карол се усещаха сълзи. — Ти какво очакваш?
— Да-а, така е. Ще ни липсват. — Лепски тръгна да пресича към хотела. — Ама че вечер! И тая музика! И това ядене! Мислех, че ще полудея!
— Винаги мърмориш! — раздразнено рече Карол. — Това е швейцарски начин на живот. Трябва да си благодарен, че можеш да видиш как другите народи се забавляват.
Лепски издаде звук, наподобяващ пърпоренето на трактор. Минаващата наблизо възрастна двойка спряха и го загледаха с учудване.
— Лепски! — сряза го Карол. — Ставаш за посмешище!
Лепски изгледа възрастната двойка и влезе във фоайето на хотела.
— Я по-добре уреди да наемем кола за утре — прикани го Карол.
Лепски изсумтя и се отправи към гишето на портиера.
— Искам да наема една кола за утре сутринта. Приятелите ми трябваше спешно да си тръгнат с колата, която общо ползвахме. Жалко, че летището е затворено.
Портиерът повдигна вежди.
— Летището на Женева е отворено, сър. Няма мъгла.
Полицейският ум на Лепски отново застана нащрек.
— Това сигурно ли е?
— Разбира се, сър. Каква кола бихте желали да наемете?
— Един момент — спря го Лепски. — Имаме намерение да отидем с колата до Гщаад. Имаме резервация за хотел „Палас“ там.
— Хотел „Палас“ не е отворен, сър. Сезонът в Гщаад започва чак на първи декември.
Лепски отхлаби вратовръзката си — това винаги беше знак, че започва да се разгорещява.
— Кажи ми, приятелю. Разбирам, че Гщаад е известен с пържолите от Кобе, сервирани там. Вярно ли е?
— Ами, не, сър. Искате да кажете японските пържоли, които се сервират навсякъде в Хонг Конг? Не ги внасят в Швейцария.
Лепски задърпа вратовръзката си.
— Казаха ми също, че има стрийптиз шоу, с цял куп разкошни момичета.
— Може би в сезона. Около Коледа, сър.
Карол приближи до Лепски.
— Не мисля, че ще ходим в Гщаад — процеди през зъби той.
— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо попита Карол.
— Тихо! — сряза я Лепски. — Подушвам неприятности. — Той отиде до рецепцията. — Утре си тръгваме. Моля ви, пригответе ми сметката.
— Г-н Лепски? Стая 245?
— Да.
Администраторът извади подробна сметка.
— Разбира се, сър — каза той с широка усмивка, — тук е включена и сметката на г-н и г-жа Дювин. Г-н Дювин бързаше. Каза ми, че майка му е на смъртно легло. Каза ми, че вие ще се погрижите за сметката. — Той изпитателно погледна Лепски, чието лице се беше вкаменило.
— Да-а. Ще я разгледам — и като пое сметката, тръгна към Карол. — Искам да пия нещо.