— Не можеш ли да мислиш…?
— Тихо! — изръмжа Лепски и Карол, виждайки сигнала за опасност, го последва в бара, който беше почти празен. Лепски седна и започна да разучава отделните точки в сметката. Погледна общата сума и изсвири продължително и тихо.
Барманът дойде при тях.
— Тройно шотландско уиски с лед. Ти искаш ли нещо? — Попита той Карол.
— Не! Пиеш прекалено много! Какво има? Трябва ли да изглеждаш като някой, излязъл от филм на ужасите?
Лепски не каза нищо. Почака питието си, изгълта половината и чак тогава погледна към Карол.
— Старата чудачка Бесинджър беше права. Тя ни предупреди за опасни хора. През цялото време ти казвах, че Дювин е мошеник, но ти не слушаш!
— Не започвай пак за това! За какво говориш?
— Вързаха ни тенекия. Готов съм да се обзаложа и за последния си долар, че този кучи син никога не е имал майка!
— Лепски! Какви ги приказваш?
— Това е най-старият мошенически трик в света! И ние хлътнахме! И ни натресоха хотелската сметка, напитките им, храната им, и едно-две неща, дето той е купувал за тази очарователна кучка, жена му. — Лепски беше бесен. — И не стига това, ами… и Лепски й обясни, че сезонът в Гщаад не е започнал — няма хотел, няма пържоли Кобе, няма разкошни момичета — няма нищо!
— Не мога да повярвам! — извика Карол, но като видя израза на лицето на Лепски докато гледаше сметката, тя осъзна, че това, което той казва ще трябва да е вярно и изведнъж побесня.
— Трябва да кажем на полицията! — изсъска тя. — Никой не може да си позволи да ни взема на подбив! Никой!
— Нищо подобно няма да направим — каза Лепски тихо и твърдо. — Ако някога изобщо се разчуе, че един американски полицай е бил минат така от някакъв проклет, хитър измамник — няма да го преживея! Там, у дома, момчетата ще се пръснат от смях! Предупреждавах те, но ти не искаше и да чуеш. Твои са си парите. — И той пусна сметката в скута й. — Нека това да ти е обеца на ухото и от сега нататък, не се доверявай на никого!
Накрая погледна сумата, която трябваше да плати и изписка, с което накара бармана да погледне остро към нея.
— О, Том!
— Баща ми казваше, че човек си плаща за уроците от живота — каза Лепски. — В бъдеще, слушай какво ти говоря.
Карол кимна.
— Сега, искам да те попитам нещо — продължи той. — Достави ли ти наистина удоволствие това твое пътуване?
Карол се поколеба.
— Ами, наистина малко съм разочарована, но това тук сега съвсем оплеска нещата, нали?
— Да-а. Утре си отиваме у дома. Наситих се на Европа. Щяхме да сме по-умни ако бяхме сложили всичките тези пари в банката. Остана ли нещо от тях?
Карол направи гримаса.
— По-малко от пет хиляди.
Лепски я потупа.
— Това ще ни стигне, за да покрием дълговете си. — Той допи уискито си и изведнъж трепна. — Господи! Забравих за съседите! Слушай сега, трябва да им кажеш — както и аз ще кажа на момчетата, че сме прекарали прекрасно. Нито дума за тая проклета кухня. Нали си спомняш тия яденета-фантазе, дето трябваше да ядем? О’кей, накарай приятелките ти да позеленеят ат яд. Кажи им за оная патица, която изядохме. Запуши им устата с нея. Покажи им снимките на лебедите, на планините, на Айфеловата кула. Нито един човек… повтарям, нито един… не трябва и да си помисли, че не сме се забавлявали. Нали така?
Лицето на Карол светна. Тя си представяше как ще държи приятелките си омаяни и с широко отворени очи. Може пък това, че ще е в центъра на вниманието за следващите няколко месеца, ще си струва това пътуване.
Тя се изправи, преплете ръката си в ръката на Лепски и му се усмихна с най-предизвикателната си усмивка.
— Хайде да си лягаме, Том.
Тъй като добре познаваше тази усмивка, Том нямаше търпение да я заведе бързо в асансьора.
Лу Брейди паркира колата си пред хотел „Идън“ в Цюрих, взе синьото козметично куфарче и пътната си чанта, и влезе вътре.
Беше 1.15 часа през нощта. Нощният портиер го посрещна.
— Само за тази нощ — каза Брейди. — Надявам се, че при вас е отседнал един господин на име Клод Кендрик.
— Да, господине. Чака ви в бара.
— Само занесете пътната ми чанта горе в стаята ми. Не, не, ще задържа куфарчето. Подарък е за дъщерята на г-н Кендрик.
С куфарчето в ръка, Брейди влезе в бара. Той триумфираше. Въпреки поведението на Дювин, и благодарение на Ед Хадън, той беше изпълнил своята задача. След ден-два ще притежава един милион долара.
Намери Кендрик в празния бар, а на масичка до него имаше бутилка шампанско в кофичка с лед. Кендрик вдигна очи в очакване, но като видя този възрастен, съсухрен мъж — направи гримаса. Но тогава съзря синьото куфарче и скочи на крака.