— Да не би в джоба ти да има някаква нова играчка, шампионе?
— Трябваше да изключа това проклето нещо — измърмори той и извади телефона си. Погледна дисплея и отговори рязко: — Крос.
Чух някакъв женски глас, който възбудено говореше нещо, но не можах да различа думите.
— Кога? — попита той и след като чу отговора, продължи: — Къде? Да. Идвам веднага. — Затвори и прокара ръка през косата си.
— Какво има?
— Корин е в болница. Майка ми казва, че е сериозно.
— Ще се облека. Какво се е случило?
Гидиън ме погледна. По кожата ми полазиха тръпки. Никога не го бях виждала да изглежда толкова… опустошен.
— Хапчета — каза той дрезгаво. — Изпила е цяло шише с хапчета.
Взехме астон мартина. Докато чакахме момчето от паркинга да го докара, Гидиън се обади на Раул и му каза да е пред болницата, когато пристигнем, за да вземе колата.
Когато Гидиън бе зад волана, караше с железен фокус, всяко завъртане на волана и натискане на газта беше премерено и точно. Вътре в тясното пространство на купето усетих, че се е затворил в себе си напълно. Емоционално бе абсолютно недостижим. Дори не трепна, когато поставих ръка върху коляното му, за да изразя съчувствие и подкрепа. Не знам дали изобщо ме усети.
Раул вече ни чакаше, когато спряхме пред входа на спешното отделение. Отвори ми вратата, след това заобиколи колата и седна на шофьорското място, което Гидиън току-що бе освободил. Блестящата кола изчезна от пътя още преди да стигнем до автоматичните врати на болницата.
Хванах Гидиън за ръка, но не бях сигурна дали усети и това. Вниманието му веднага се прикова в майка му, която се изправи, когато влязохме в частната чакалня, към която ни насочиха. Елизабет Видал едва ме погледна, запъти се право към сина си и го прегърна.
Той не отвърна на прегръдката, но не се и отдръпна. Само стисна ръката ми още по-силно.
Госпожа Видал се направи, че не ме забелязва. Обърна се с гръб към мен и посочи с жест двойката, която седеше наблизо. Очевидно бяха родителите на Корин. Разговаряха с Елизабет, когато двамата с Гидиън влязохме, което ми се стори твърде странно, защото Жан-Франсоа стоеше сам до прозореца и изглеждаше като външен човек, точно както Елизабет ме караше да се чувствам.
Гидиън пусна ръката ми, когато майка му го дръпна към родителите на Корин. Стана ми неудобно да стоя сама до вратата, затова отидох при Жан-Франсоа.
— Много съжалявам — казах тихо.
Погледна ме с невиждащи очи, сякаш беше остарял с десет години от вчерашната ни среща в бара.
— Какво правиш тук?
— Госпожа Видал извика Гидиън.
— Разбира се, че ще го направи. — Той погледна към местата за сядане. — Човек би си помислил, че той е неин съпруг, не аз.
Проследих погледа му. Гидиън беше клекнал пред родителите на Корин и държеше ръката на майка й. Ужасно чувство на страх се разля по тялото ми, стана ми студено.
— Предпочела е да умре, вместо да живее без него — промълви Жиро едва чуто.
Погледнах го отново. Изведнъж всичко ми стана ясно.
— Казал си й, нали? За годежа ни.
— Да, и виж как добре прие новината.
Господи! Тръгнах с треперещи крака към стената, имах нужда от опора. Нима бе възможно Корин да не знае какво би причинил на Гидиън опитът й за самоубийство? Нима е толкова сляпа? Или през цялото време целта й е била да предизвика именно подобна реакция, да го накара да се почувства виновен? Призля ми, като си помислих, че някой може да е толкова манипулативен, но резултатът беше налице. Гидиън отново бе до нея. Поне за сега.
Една лекарка влезе в стаята, беше мила жена с късо подстригана сребърноруса коса и уморени сини очи.
— Господин Жиро?
— Oui.
Жан-Франсоа пристъпи напред.
— Аз съм доктор Стайнбърг, лекуващият лекар на съпругата ви. Може ли да поговорим насаме за момент?
Бащата на Корин се изправи.
— Ние сме нейното семейство.
Доктор Стайнбърг се усмихна мило.
— Разбирам. Но искам да разговарям със съпруга на Корин. Мога да ви кажа, че Корин ще се оправи, нуждае се само от няколко дни почивка.