— Аха — схвана изведнъж с око подполковник Калитин положението, — все пак не може така да се отстъпи, та тия сволочи ще ни изловят като мишки. Гарнист, свири сбор!
— И гарнистът, и барабанчикът са убити, ваше благородие, но ето подпоручика — посочи щабскапитанът на подпоручик Кисьов, който стоеше наблизо с турската тръба в ръка.
— Ну! — заповяда подполковник Калитин на подпоручик Кисьов.
Сигналът за сбор прозвуча сред пукота на пушките. Опълченците от веригата започнаха да стават и да прибягват към командира. Не ги плашеше стрелбата на неприятеля. Мнозина още с вдигането си паднаха убити. Трябваше да се контраатакува неприятелят, за да забави настъплението си.
— Дай знамето! — извика подполковник Калитин на знаменосеца. — Подир мене, молодци!
И беше време, защото и третият знаменосец падна мъртъв в краката на коня му.
Подполковник Калитин стисна в едната си ръка знамето и като пришпори коня си, изпразни револвера си в двамата низами, които вече протягаха ръце към него. Но в същия миг падна пронизан в главата от неприятелски залп. Той се строполи заедно със знамето.
Беше настанал вече ръкопашен бой. Святкаха в ръцете на опълченците тежките тесаци. Прикладите на пушките се стоварваха с огромна сила. Чуваха се само яростни викове и предсмъртни вопли.
Изведнъж сред тоя шум се чу нечий тревожен глас:
— Тичайте, другари! Знамето падна в неприятелски ръце!
Едва сега се сетиха опълченците за тая светиня, която лежеше на земята, обляна с кръвта на дружинния командир. Като разярени лъвове се хвърлиха към нея. Унтерофицерът Аксентий Цилюбиляк, от първи пехотен полк на 12-а дивизия, кадър в знаменосната рота, се хвърли и вдигна знамето. Друг взе пречупената дръжка. Опълченците прогониха неприятеля. Освободени от натиска му, започнаха да отстъпват. Неколцина се опитаха да отнесат назад трупа на храбрия си командир, но неприятелската стрелба не им позволи да сторят това. Тогава щабскапитан Стесел, който пое командуването на дружината, заповяда да го оставят на бойното поле. Опълченците го сложиха на земята, снеха калпаците си, прекръстиха се и побързаха да достигнат отстъпващите си другари. Там знамето пак се развяваше над главите на опълченците. Нататък го пое от ръцете на ранения Аксентий Цилюбиляк унтерофицерът Тома Тимофеев, кадър в знаменосната дружина от 3-и Навърски полк.
Османлиите не посмяха да се втурнат след опълченците. Дори и труповете им, осеяни по могилата, ги плашеха. Пръснати из кръстците, храбри защитници на опълченската светиня все още водеха сражение с неприятелски войници и ги възпираха. А знамето се отдалечи в долчинката зад могилата. Светинята на Българското опълчение — Самарското знаме — беше спасено.
След боя
Петър Иванов — Малчика, отвори бавно очи. Острата светлина на слънчевия ден го накара да примигне и да затвори клепки. Когато след малко погледна отново, той вече видя черни облаци да плуват бавно над могилата. Из въздуха се носеше миризма на дим. В низината градът гореше. И изведнъж съзнанието му се проясни. Той разбра, че лежи на земята. Усещаше болка по цялото си тяло. Картината на ръкопашния бой, в който дружината беше се заловила с настъпващите срещу й пълчища, изникна пред него. Гъсти редици от низами като бурни вълни заливаха позицията на опълченците на Чадър могила. Защитниците се дигнаха на контраатака. Зазвънтяха щикове. Само някои по-смели низами изчакаха удара на нож. Докато противникът се окопити и поднови атаките, Трета опълченска дружина трябваше да започне отстъплението си. Другите дружини, отляво и отдясно, бяха се вече изтеглили към Дервентския проход. Но не беше лесно да се откъснат от противника. Струпаните кръстци на могилата, до които се докопа той, бяха добро закритие за него. При тях ръкопашният бой бе най-яростният. Малчика, вече намушил с ножа си едрия анадолец, който иззад една купа кръстци стреляше и покосяваше другарите му, усети остра болка в рамото и единия си крак, притъмня му на очите и падна на земята.
Сега около него е тихо. По небето плуват тъмни облаци. Само високо над могилата със зловещо съскане прелетяват гранати. Пръскат се към склоновете на Караджадаг. Откъм града се носи рядка пушечна стрелба. Навярно дружините са отстъпили към прохода.
Малчика се опита да стане. Опря се на лакът. Едната му ръка беше ранена от куршум близо до рамото. Левият му крак тръпнеше от болка. Върху ботуша имаше кръв. Трябваше да види раните си и да се опита да ги превърже. Но с какво? Раницата, в която между другите вещи стоеше и превързочният пакет, не беше на гърба му. За да могат да тичат при атаката, опълченците оставяха тежките си походни торби назад, при превързочния пункт. Трябваше да потърси торбата си там.