Докато траеха четиридневните боеве на Шипченския проход през август на 1877 година, габровци и приютилите се в града бежанци със свито сърце слушаха топовните гърмежи в Балкана. Те се трупаха на моста Меджидие при Априловската гимназия и с вперени очи към планината следяха барутния дим, който се завиваше около високите чела на Малуша и Свети Никола. Грохотът на артилерийската стрелба се носеше към града през дълбоката теснина на прохода, която го пропускаше далече на север като бучене на буря в планината.
Бежанците, които обитаваха бараките в окрайнината на града, се катереха по Бакойския баир, по Киселчова могила и по високия баир на махалата Радичевец и следяха барутния дим и топовния тътнеж. Вечер се прибираха под колите, в чергените палатки и в бараките и тръпнеха от ужас при гърма на оръдията.
В града започнаха да пристигат върволица коли с ранени опълченци и войници от Брянския и Орловския полк. Един ден казашката конна батарея от Падалото запрегна оръдията и се понесе в кариер към Балкана. На Шипка беше настъпил критически момент. „Без скорошна помощ защитниците на прехода не ще могат да се задържат“ — така говореха ранените, които пристигаха от позицията. Но помощ отникъде не идеше. По пътищата от Търново и Севлиево се нижеха само безкрайни върволици от обозни коли. Непразно пред окръжното управление свиреше военна музика. Настроението на габровци и на бежанците не се промени. То си остана все така безнадеждно и мрачно.
Едва на 11 август вечерта пристигнаха в Габрово челните части на Драгомировската дивизия, която първа беше преминала Дунав при Свищов. Един батальон от Първа стрелкова бригада се метна на конете на тридесети донски казашки полк и пристигна към свечеряване на позицията. Шипченският проход беше спасен!
Градът въздъхна радостно. Отпуснаха се сърцата на хората. Из къщите, по улиците и на площада при Сахатската кула надойдоха нови войници. Градът заприлича на голям военен лагер. Палатки покриха и околността. Около буйния извор Топлика задимяха комините на походните войнишки кухни. Закатериха се войски към Балкана.
Есента настъпи студена и влажна. Скриха се планинските върхове в мъгла. Започнаха да валят непрекъснато дъждове. Пътища и пътеки потънаха в кал. И в тая дълбока кал затъваха краката на хиляди хора и добитък. В края на септември заваля едър, мокър, пухкав сняг. В ниските долища и по равнината той бързо се стопи и образува мочури, но по върховете на планината останаха да се белеят снежни калпаци.
А градът ставаше все по-шумен и по-голям. Ханищата не стигаха, за да поберат хората и добитъка, които постоянно прииждаха. Коларите разпрягаха колите на дворищата и по улиците. Габровци и бежанци се втурваха да помагат. Работата в работилниците не преставаше. Светлината не загасваше в тях. Кепенците не се затваряха. Тракаха денонощно тежките чукове. Шивачите не изправяха колене, изкърпваха войнишко облекло. Дори и старият, едва виждащ с едното си око кундурджия, майстор Кольо, се дигна от леглото и дойде в обущарницата. А покрай сарачниците се нанизваше цяла верига от погонци, които търпеливо чакаха да им се поправи окъсаната конска сбруя. Работниците клюмаха със зачервени от умора очи над догарящите угарки на стеариновите свещи. Не чуваха ударите на камбаната от Сахатската кула, отмерващи времето, и не виждаха ранните слънчеви лъчи, които се плъзгаха над града от Циганския баир и Петкова нива.
Габровци изнесоха пред къщите си бурета с вино и ракия. За няколко копейки войникът можеше да подкрепи силите си. Изникнаха като гъби гостилници и кръчми. Ето Петербургската гостилница на двама гърци от Одеса. Наблизо до нея се мъдри набързо стъкменият дюкян на казанлъшкия манифактурист Димитър Костов Икономов с провиснали под кепенците като огромни тежки гроздове европейски салами, суджуци и унгарски луканки. Нямаше дюкян, пред който да не стърчаха бурета със солена риба, хайвери или сандъци с фуниеобразни кюлчета захар, увити в дебела синя хартия. В работилницата на букурещкия сладкар Йонко Шекерджията малкото бежанче от село Аджар Иванчо Божков едва смогваше да прави бяло сладко, което се точеше в чашите на тънки медени езици. От тезгяхите на фурната на Георги Арнаутина се пръскаше сладникавата миризма на меките като памук симиди, посипани с чукана захар, или на саралиите, в средата на които се белееше бучка овче сирене.
Още щом свършиха четиридневните съдбоносни боеве на Шипка, през август на 1877 г. в малкия планински град започнаха да пристигат на няколкодневна почивка войници и офицери. Тия хора, които смъртта беше отминала, идваха тук, за да се свържат с корените на живота като растение, което имаше нужда от сокове, за да вирее. Но те не забравяха другарите си, останали там горе, в Балкана, за да пазят тяхната спокойна почивка. Отпускарите изпълваха кръчмите и гостилниците, нагърбваха се с разни лакомства и бързаха, без дори да дочакат края на отпуската си, да се приберат при другарите си. Волностите, които си позволяваха, бяха присъщи на хора, които не знаят какво им носи утрешният ден. И те пиеха и пееха. Пееха за подвизите на неизвестните герои, които бяха пролели кръвта си за свободата на своя брат. Често от Михалевата кръчма се носеше войнишката песен, която неизвестен поет беше съчинил в окопите: