„Български юнаци — проникваха в сърцата им прочувствените думи на Белия генерал, — вий, юнаци, още от първите дни на формирането на опълчението се показахте достойни за онова участие на руския народ, което той приемаше в съдбата на вашето поробено отечество. В битките при Стара Загора и на Шипка вие се показахте достойни за по-добра участ и заслужихте любовта и доверието на вашите бойни другари — нашите солдати. Аз напълно се надявам, че вие и в бъдещите битки ще покажете същата храброст и самоотверженост… Надявам се на това още повече, че вие, българите, се биете за свободата на поробеното си отечество, за отмъщението на поруганата чест на вашите майки и сестри…“
Кое сърце можеше да остане спокойно пред такива прости и топли думи, които засягаха патриотичното и честолюбиво чувство на хората? Мнозина опълченци бършеха сълзите си, когато слушаха тая сърдечна реч на прославения руски генерал.
Не тръгнаха опълченците със своите юнашки песни, нито пък музиките засвириха бойни маршове. Неприятелят беше толкова наблизо, че можеше да ги чуе. Позициите му по Малуша се издигаха над козите пътеки, по които пълзяха дружините.
При село Топлеш Белият генерал отново огледа редиците им. Изправен гордо на своя бял кон, с усмихнати очи, нетрепващи пред студения вятър, който брулеше лицето му, той козируваше с гола ръка на тия хора, в силата на които вярваше. Беше сигурен в тях и знаеше, че нищо не ще ги спре в устрема им към победата.
— На добър път, братя!
— Покорно благодарим, ваше сиятелство! Урааа!…
Никаква предпазливост не можеше да спре вече бурния отговор, който излетя от гърлата на хилядите хора, които маршируваха на снега като на учебен плац. Нищо не можеше да накърни обичта към командира, чиито бойни подвизи бяха отпечатани така живо в сърцата им.
— Добра сполука, братя!
Вятърът отнесе отговора из планината и го удави далече в долищата, потънали в мъгла снежна буря. Във вледенения въздух остана само да звучи ехото на бойното „ура“ като закана.
Оттук пътеката се възправяше, тясна и стръмна към снежните върхове, губещи се в мъглата.
Копчев почти незабелязано беше се вмъкнал в опашката на дружината още на Зелено дърво! Фелдфебелът, без да го пита много-много, му бутна една кримка в ръцете. Лекарят на дружината обаче, доктор Панов, го видя и му кимна с глава. Пошушна му на ухото:
— Като свърши молебенът, ела в бараката да те прегледам. Малко накуцваш…
— Здрав съм, нищо ми няма — отвърна Копчев. — Ще ме изпишат ли от градската болница, ако не съм оздравял?…
Докторът упорствуваше на своето. Той искаше на всяка цена да прегледа опълченеца, както гласеше и дружинната заповед за похода. Той протегна ръка:
— Дан болничния билет.
Копчев дигна рамене, без да поглежда доктора.
— Изгубих го снощи в бурята. Може би е останал в колибата, където пренощувах…
Доктор Панов поклати глава недоверчиво.
— Ще видим това после.
Но когато дружините тръгнаха от Зелено дърво, лекарят не се сети за Копчев. Всички гледаха да бъдат в редицата и да не остават назад от другарите си. Докторът беше зает със санитарния кон, натоварен с дружинната аптека. Кой обръщаше внимание на опълченеца, който понакуцваше в опашката на дружината си? Поледеният и утъпканият от хилядите стъпки сняг беше хлъзгав, затова може би Копчев вървеше така предпазливо.
От село Топлеш пътеката се извиваше право нагоре. На места хората се катериха поединично. Свечеряваше се и мъглата ставаше все по-гъста. Вледеняващият вятър зафуча. Скоравените от студа снежинки се завираха във вдигнатите яки. Посипваха дърветата. Клоните се запревиваха. Ледените шушулки по тях запяха с остър металически глас. По пътеката ботушите се заравяха в домъкнатия от вятъра зърнест сняг и се плъзгаха по заледената под него кора. Опълченци падаха и помъкваха със себе си вървящите зад тях другари. Това запираше колоната, разстройваше я. Товарните коне се събаряха встрани, потъваха в преспите.
Скоро така се стъмни, че нищо не се виждаше наоколо. По гласовете, които идеха отстрани, се познаваше, че група опълченци измъкваха потъналите в преспите коне или хора. Понякога се надаваше вик отзад:
— Надясно! Щиковете надолу!
Конници се провираха из редиците. Опълченците се стъписаха настрана. Но конете се оказаха в тази адска буря и по тая стръмна пътека по-неиздръжливи от хората. Ездачите слизаха и ги повеждаха за юздите. Почивките бяха безразборни, почти на всяка крачка. Опълченците обърнаха кримките с щиковете надолу. Имаше опасност падащите да се натъкнат на острието им. И все по-навътре в Балкана навлизаха хората. По тази пътека трябваше да бъде пренесена и полската артилерия на отряда.