Генерал Скобелев започна настъплението в две колони: едната срещу северния край на село Шейново, а другата срещу южния, където при гористата височина, обърната към село Секеречево, бяха най-страшните редути на противниковия укрепен лагер.
В южната колона бяха девети стрелкови батальон, Углицкият полк със своя храбър командир полковник Панютин и пета опълченска дружина.
Още от началото на настъплението си тази колона беше посрещната от артилерийския огън на османците. В редиците започнаха да прелитат и куршуми от далекобойните пибоди. Една граната попадна между музикантите. Няколко души от тях бяха убити. Но това не спря настъплението на другите, които се пръснаха в разсипан строй. Те все повече се приближаваха към неприятелските редути, забулени в барутен дим. Но убийственият огън се увеличаваше. Замаяни от пукота на пушките и трясъка на оръдията, войнишките вериги залегнаха и започнаха да правят стрелкови окопчета, колкото само да запазят главите си от неприятелската стрелба.
Залегнаха и опълченците от пета дружина, които бяха поддръжка на стрелковия батальон. Прилепиха се в гънките, направени от коловозите. Някои се сгушиха зад храстите, надигнали снежни гърбове по стърнищата. Но това нито ги запазваше, нито ги скриваше от окото на високите редути. Тъмните шинели на руските войници и на опълченците очертаваха добре линиите на веригите върху снега.
Залегна зад едно такова прикритие и опълченецът Досьо Гарджев, бившият чирак на майстор Станьо.
В Търново бяха го приели в опълчението. Когато след два месеца Досьо мина през Габрово в групата, която отиваше на Зелено дърво да попълни опълченските дружини, майстор Станьо едва можа да познае своя чирак. Облечен в българка, пристегнал сини панталони над ботушите, с торба на гърба и пушка на рамо, чиракът маршируваше из улиците като стар войник. Нищо от това, че калпакът му достигаше до веждите и момчето нямаше буйните мустаци на майстора си, за да ги засуче юнашки насреща му.
На Зелено дърво Досьо влезе в групата, която попълни пета дружина. Старите опълченци го приеха другарски. С тях премина Балкана и ето го сега в истински бой.
Той лежеше в своето прикритие и мислеше само за оня момент, когато ще се хвърлят на атака срещу редутите. А огънят от неприятелските укрепления все повече се увеличаваше. Гранати се пръскаха назад към резервите. Ранени се промъкваха между веригата. Един войник идеше от предната линия, носещ на гърба си ранен офицер. Насочваше се към прикритието на Досьо Гарджев. Спря се при него. Сложи внимателно на снега ранения.
— Ротният ми — промълви войникът, като посочи с очи офицера, и се сгуши зад храста до опълченеца. — Ще го отнеса до превързочния пункт и ще се върна.
— Ама и ти си ранен — възкликна Досьо, като видя, че едната ръка на войника беше превързана.
— Мойта е дребна работа — отвърна войникът, — не е за оставане назад. Мнозина от другарите ми с по-тежки рани са напред и продължават да се бият… Ротният ми, горкият… зле е ударен в гърдите…
Офицерът лежеше със затворени очи. Дишаше тежко. Шинелът на гърдите му беше облян с кръв. Кърваво петно се образуваше на снега под него.
— Трябва да бързам — каза войникът, като гледаше загрижено кървавото петно на снега, което се увеличаваше, и метна отново на гърба си ранения офицер.
Досьо Гарджев го проследи с поглед. Куршуми съскаха и се заравяха наоколо. Гранати вдигаха цели гейзери от земя и сняг. Буци от пръст посипваха стрелковите вериги.
Внезапно нещо невидимо, но тежко префуча ниско над главите на опълченската верига. Въздухът наоколо се затири подире му, сякаш огромни шепи го заграбиха и понесоха. Намиращите се наблизо опълченци се прилепиха към земята, за да не ги отнесе струята. Ужасяваш гръм, като че се събаряше с трясък някаква огромна скала, оглуши хората. Взривът посипа с пръст наоколо. Когато подир малко се разнесе барутният дим и зад веригата зина устата на широка яма, опълченците дигнаха глава и се спогледаха, сякаш проверяваха редицата си. От войника с ранения офицер нямаше и помен. Неколцина промърмориха с наведена глава и се прекръстиха.